Хю Хауи - Тел

— Можеш ли да стигнеш до участъка на заместника? — попита тя.

Жулиета беше прекарала много нощи там при набезите за снабдяване с материали. Килията за задържане беше странно удобно място за спане. Ключовете бяха все още в кутията — може би щяха да могат да отпочинат спокойно, ако се заключат вътре.

— Това колко нива са? — попита Соло.

Той не познаваше дълбоко долу толкова добре, колкото Джулс. Рядко дръзваше да се отдалечава толкова много.

— Десетина. Ще се справиш ли?

Той вдигна крак, за да направи първата стъпка, и пренесе тежестта си върху него.

— Мога да опитам.

Отправиха се на път само с ножа. Беше цял късмет, че той все още беше в Жулиета. Беше загадка как беше оцелял, докато тя се изтегляше нагоре през Механичния. Държеше го здраво, дръжката беше студена, а ръката й — ледена. Този прост готварски инструмент се беше превърнал в символ на нейната безопасност и бе заменил часовника й като необходимия предмет, който носеше винаги със себе си. Докато се качваха по стълбите, дръжката му тракаше по вътрешния парапет всеки път, когато тя се подпреше на него, за да запази равновесие. Другата й ръка беше обгърнала Соло, който с мъка взимаше всяко стъпало, като сумтеше и стенеше.

— Колко души са според теб? — попита тя, докато го наблюдаваше къде стъпва и хвърляше нервни погледи нагоре по стълбището.

Соло изсумтя.

— Не би трябвало да има никого. — Той леко се олюля, но Жулиета му помогна да се задържи. — Всички са мъртви. Всички.

Спряха да си починат на следващата площадка.

— Ти обаче успя — изтъкна тя. — След всичките тези години успя да оцелееш.

Той се намръщи, избърса брадата си с опакото на ръката. Дишаше тежко.

— Но аз съм Соло — каза той и тъжно поклати глава. — Тях ги нямаше. Всичките.

Жулиета погледна нагоре в шахтата, през пролуката между стълбите и бетона. Слабо осветеното в зелено стълбище се издигаше в плътния мрак. Тя стисна зъби, за да спрат да тракат, и се ослуша за някакъв звук, за какъвто и да е признак за живот. Соло с олюляване започна да изкачва следващата поредица стъпала. Жулиета побърза да го настигне.

— Колко добре успя да го видиш? Какво си спомняш?

— Спомням си… Спомням си, че си помислих, че изглежда точно като мен.

На Жулиета й стори, че го чува да хлипа, но може би това се дължеше на напрежението при изкачването на стъпалата. Погледна назад към вратата, която подминаха. Вътрешността беше тъмна, нямаше енергия от Информационния. Дали подминаваха етажа на нападателя на Соло? Дали зад гърба си не оставяха някакъв оживял призрак?

Тя много се надяваше да е така. Имаха да изминат голямо разстояние само до участъка на заместника и още повече до мястото, което можеше да нарече свой дом.

Изкачваха се мълчаливо в продължение на ниво и половина. Жулиета трепереше, а Соло сумтеше и се свиваше от болка. От време на време тя разтриваше ръцете си и усещаше потта от изкачването и от усилието да го подкрепя да не падне. Това би било почти достатъчно, за да се затопли, ако не беше влажният долен костюм. Освен това, след като изкачиха три нива, тя толкова огладня, че й мина през ума, че тялото й просто няма да издържи. То се нуждаеше от гориво, от нещо, което да изгаря, за да се затопли.

— Още едно ниво и ще трябва да спра — каза тя на Соло.

Той промърмори, че е съгласен. Усещането, че когато достигнат целта си, ги очаква почивка, беше приятно — така беше по-лесно да изкачват стълбите, защото бяха преброени и имаха край. На площадката на сто трийсет и втория етаж Соло използва решетката на парапета като стълба, за да се отпусне полека върху площадката. Когато задникът му се удари в пода, той се излегна по гръб и закри лицето си с ръце.

Жулиета се надяваше, че е получил само мозъчно сътресение. Беше виждала много такива случаи, докато работеше с мъже, които се правеха на твърде корави, за да носят каски, но се оказваше, че не са толкова корави, когато някой инструмент или стоманена греда ги удареше по главата. Единственото, което Соло можеше да стори, бе да си почива.

Проблемът с почивката беше, че тогава на Жулиета й ставаше по-студено. Тя започна да потропва с крака, за да възстанови кръвообращението си. Лекото изпотяване от изкачването сега работеше срещу нея. Усещаше въздушното течение по стълбището — студеният въздух отдолу минаваше над ледената вода като през естествена климатична инсталация. Раменете й потрепериха. Ножът в ръцете й така се тресеше, че отражението й върху сребристото му острие беше размазано. Щеше да й е трудно да се движи, ако останеше на едно място, това щеше да я убие. А все още не знаеше къде се намира този нападател и можеше само да се надява, че е под тях.