Хю Хауи - Тел

Той се обърна и се отпусна на стола пред компютъра на Бърнард. Размърда мишката и дистанционно влезе в сървърите на горния етаж. Страните му бяха поруменели от това болно чувство, това ново усещане. Знаеше, че се нарича ревност, но не беше наясно с буйните и необмислени постъпки, към които води тя. Той влезе в досиетата на служителите и започна да търси дали дълбоко долу има, Джордж“. Имаше четири резултата. Той изкопира номера на идентификационната карта на всеки от тях, сложи го в текстови файл и го подаде в Отдела за идентификация. Докато се появяваха снимките на хората, той прехвърли досиетата им, като изпитваше известна вина, че злоупотребява с положението си, и беше леко обезпокоен от откритието си. Освен това вече не чувстваше такова мъчително отегчение, защото беше открил нещо, с което да се занимава.

Само един от четиримата души на име Джордж работеше в Механичния. Беше по-възрастен. Докато радиото зад него пропукваше, Лукас се зачуди какво ли ще се случи с този мъж, ако той все още е там, долу. Имаше вероятност вече да не е жив и досиетата да не са актуализирани от няколко седмици заради блокадата.

Двама от мъжете бяха твърде млади. Единият от тях нямаше още и една година, а другият беше сянка на носач. Оставаше един тридесет и две годишен мъж. Той работеше на пазара, професията му беше посочена като „други“, беше женен, с две деца. Лукас изучаваше внимателно размазаната му снимка от Отдела за идентификация. Имаше мустаци, оплешивяващо теме и крива, самодоволна усмивка. Лукас реши, че очите му са твърде раздалечени, а веждите — прекалено тъмни и рунтави.

Лукас вдигна наръчника и отново прочете стиховете.

Той реши, че мъжът е мъртъв. Моята погребана молба.

Направи ново търсене — този път навсякъде, което включваше и приключените досиета. Излязоха стотици резултати от целия силоз, имена още от времето на бунта. Това не отказа Лукас. Той знаеше, че Жулиета е на трийсет и четири, затова остави прозорец от осемнайсет години и реши, че ако е била под шестнайсет, когато е имала това увлечение, то той нямаше да се безпокои и щеше да прогони това парещо чувство на ревност.

От списъка с мъже на име Джордж за период от осемнайсет години имаше само три смъртни случая. Единият мъж беше около петдесетгодишен, а другият — около шейсет. И двамата бяха умрели от естествена смърт. Лукас се сети да провери дали имат нещо общо с Жулиета, да види дали са имали някакви служебни взаимоотношения или пък може би роднински връзки.

И тогава видя третото досие. Това беше неговият Джордж. Нейният Джордж. Лукас знаеше, че е така. Пресметна, че ако мъжът беше жив, сега щеше да е на трийсет и осем. Беше умрял преди малко повече от три години, беше работил в Механичния и никога не се беше женил.

Потърси идентификационната карта и снимката потвърди страховете му. Беше хубав мъж, с квадратна челюст, широк нос и тъмни очи. Усмихваше се на камерата спокойно. Беше трудно да го намрази. Особено след като беше мъртъв.

Лукас провери причината за смъртта и видя, че е имало разследване, след което случаят е бил отбелязан като промишлен инцидент. Имало е разследване. Той си спомни, че е чувал нещо за Джулс, когато я назначиха за шериф. Нейната квалификация беше повод за спорове и напрежение и предизвика много слухове. Особено в Информационния. Но се говореше и че преди доста време е помогнала за решаването на някакъв случай и това е била причината да бъде избрана.

Това беше случаят. Дали е била влюбена в него, преди той да умре? Или след това се е влюбила в спомена за него? Той реши, че е първото. Лукас огледа бюрото за въглен, намери едно парче и записа номера на идентификационната карта и на досието на мъжа. Това беше нещо, с което да си запълни времето, и същевременно някакъв начин да я опознае по-добре. Щеше да го разсее поне докато тя не се обадеше отново. Отпусна се, издърпа клавиатурата в скута си и започна да рови.

Жулиета потрепери от студа, докато помагаше на Соло да се изправи на крака. Той се олюля и се подпря с две ръце на парапета.

— Мислиш ли, че можеш да вървиш? — попита тя.

Държеше под око празното стълбище, което се виеше спираловидно, нащрек за онзи другия, който беше някъде там, бе нападнал Соло и за малко не беше предизвикал смъртта й.

— Струва ми се, че да — отвърна Соло, докосна с длан челото си и разгледа кръвта по нея. — Не знам докъде ще мога да стигна.

Тя го поведе към стълбището. Миризмата на разтопена гума и бензин пареше в ноздрите й. Черният долен костюм беше все още влажен върху кожата й, дъхът й се носеше като облак пара пред нея и щом спреше да говори, зъбите й започваха да тракат неудържимо. Наведе се да вземе ножа, докато Соло се държеше здраво за извития външен парапет. Изглеждаше невъзможно да стигнат до Информационния. Дробовете й бяха изтощени от плуването, по мускулите й преминаваха спазми от треперенето и студа. А Соло изглеждаше още по-зле. Устата му беше увиснала, очите му се въртяха насам-натам. Сякаш почти не разбираше къде се намира.