Хю Хауи - Тел

Тялото му се отпусна.

— Къде са те? — попита той.

— Не знам — отвърна Жулиета. — Какво си спомняш? Колко души бяха?

Той затвори очи. Тя продължи да попива раната му.

— Мисля, че беше само един. — Очите на Соло се разшириха, сякаш споменът за нападението го изненада. — Беше на моята възраст.

— Трябва да се качим горе — каза му тя. — Трябва да отидем на топло, да почистим раната ти и да се изсуша. Мислиш ли, че ще можеш да се движиш?

— Не съм луд — заяви Соло.

— Знам, че не си.

— Нещата, които се преместваха, светлините — не бях аз. Не съм луд.

— Не — съгласи се Жулиета.

Тя си спомни за всичките пъти, когато беше мислила същото за себе си в тукашното дълбоко долу, обикновено докато тършуваше в Снабдяването.

— Не си луд — успокои го тя. — Изобщо не си луд.

Лукас не можеше да се насили да учи — не и онова, което трябваше да учи. Книгата за Реда стоеше отворена на дървеното бюро. Малката настолна лампа върху дълга стойка беше наклонена над него и я обливаше в поток от светлина. Вместо да чете, Лукас стоеше пред схемата на стената, загледан в подредбата на силозите, които бяха разположени на разстояние един от друг подобно на сървърите в стаята над него, и слушаше звуците на далечния сблъсък, които се долавяха сред пукота на радиото.

Последната атака беше започнала. Екипът на Симс беше загубил няколко човека в ужасна експлозия (беше нещо, свързано със стълбището, но не голямото стълбище) и сега водеха битка, за която се надяваха да е последната. Малките високоговорители до радиостанцията пращяха от статичните смущения, докато мъжете координираха нападението помежду си, Бърнард крещеше заповеди от кабинета си едно ниво по-нагоре и всичко това ставаше на фона на оръжейна стрелба.

Лукас знаеше, че не трябва да слуша, и въпреки това не можеше да спре. Жулиета щеше да му се обади всеки момент и да го попита какви са новините. Щеше да иска да разбере какво се е случило, как е настъпил краят и единственото по-лошо нещо от това да й разкаже би било да признае, че не е могъл да понесе да слуша.

Той се пресегна и докосна кръглия покрив на силоз седемнайсет. Сякаш беше бог, който наблюдава отвисоко. Представи си как ръката му пробива тъмните облаци над Жулиета и се простира над покрива, построен, за да приюти хиляди хора. Той потърка червения X, надраскан върху силоза — двете чертички признание за огромната загуба. Под пръстите му следите бяха някак восъчни, сякаш са били надраскани с пастел или нещо подобно. Опита се да си представи новината, че за един ден цял народ беше изчезнал, беше унищожен. Трябваше да порови в бюрото на Бърнард — своето бюро, — да намери червения цвят и да зачертае поредния шанс за техния Завет, поредната загубена надежда.

Лукас вдигна поглед към лампите над главата си, които светеха равномерно и не примигваха. Защо тя не му се обаждаше?

Нокътят му закачи едната червена черта и обели парченце от нея. Восъкът се завря под нокътя му, но хартията отдолу си оставаше оцветена в кървавочервено. Нямаше как да го изтрие, да го почисти и отново да върне нещата такива, каквито са били…

От радиостанцията се разнесе стрелба, Лукас отиде при рафта, където беше монтирано малкото устройство, и се заслуша в заповедите, които се крещяха, и виковете на хората, които умираха. Челото му стана лепкаво от пот. Знаеше какво е усещането да дръпнеш спусъка и да сложиш край на нечий живот. Почувства празнота в гърдите си и слабост в коленете. Лукас се опря с хлъзгави длани на полицата и погледна към предавателя, който стоеше в заключената си клетка. Копнееше да се обади на тези хора и да им каже да не го правят, да спрат цялата тази лудост, насилието и безсмислените убийства. Върху всички тях можеше да се появи червен кръст. От това трябваше да се страхуват, а не един от друг.

Докосна металната клетка, която не му позволяваше да контролира радиостанцията, и си даде сметка колко истина се крие в това и колко глупаво би било да се опитва да го каже на всички останали. Беше наивно и нямаше да промени нищо. Беше твърде лесно да действаш под влиянието на краткотрайна ярост, застанал зад дулото на пушката. Предотвратяването на изчезването на човешкия вид изискваше нещо различно, нещо, в което има повече далновидност и невъобразимо търпение.

Ръката му се плъзна по металната решетка. Той надникна към една от скалите. Стрелката сочеше към номер „18“. Имаше петдесет номера, разположени в шеметен кръг — по един за всеки силоз. Лукас напразно се опита да разтърси клетката, защото искаше да слуша нещо различно. Какво се случваше във всички тези далечни места? Вероятно безобидни неща. Шеги и разговори за дреболии. Клюки. Можеше да си представи трепета, който би изпитал, ако се намеси в някой от тези разговори и се представи на хора, които не са сред посветените. Щеше да им каже „Аз съм Лукас от силоз осемнайсет“. И тогава те щяха да поискат да разберат защо силозите имат номера. А Лукас щеше да им каже да бъдат добри едни с други, защото са останали толкова малко хора, както и че всички книги и всички звезди във вселената са безполезни, когато няма кой да ги чете и кой да се взира в тях през разкъсващите се облаци.