Хю Хауи - Тел

Шърли сложи ръка на гърдите си, останала без дъх от чудото, че получават отговор. Секунда по-късно след внезапния изблик на отчаяна надежда тя осъзна, че това не е Жулиета. Гласът беше различен.

— Това не е тя — обезсърчено прошепна Кортни.

Уокър махна с ръка, за да я накара да замълчи. Червеният превключвател шумно изщрака, когато той се приготви да предава.

— Здравейте. Казвам се Уокър. Приехме предаване от един приятел. Има ли някой там?

— Попитай ги къде се намират — изсъска му Кортни.

— Къде точно се намирате? — добави Уокър, преди да отпусне превключвателя.

Малките високоговорители изпукаха.

— Никъде. Никога няма да ни откриете. Стойте настрана.

Последва пауза и съскането на статичните смущения.

— И приятелят ви е мъртъв. Ние го убихме.

Водата в костюма беше ледена, въздухът — студен, а комбинацията от двете — смъртоносна. Зъбите на Жулиета тракаха силно, докато тя режеше с ножа. Плъзна острието по мократа повърхност на костюма. Усещането, че вече е правила всичко това и преди, не можеше да се сбърка.

Първо свали ръкавиците. Костюмът беше съсипан, от всяка цепнатина се изливаше вода. Жулиета разтри ръцете си една в друга — почти не ги чувстваше. Тя проряза материята над гърдите си и погледът й попадна върху Соло, който оставаше мъртвешки неподвижен. Видя, че големият му гаечен ключ е изчезнал. Чантата им с припаси също липсваше. Компресорът беше обърнат настрани, шлангът беше усукан под него, а от разхлабената капачка на резервоара течеше гориво.

Жулиета замръзваше. Едва успяваше да си поеме дъх. След като разряза костюма на гърдите, тя заизвива краката си, за да ги измъкне през дупката, завъртя задницата на костюма пред себе си и се опита да разлепи велкрото.

Пръстите й бяха твърде безчувствени, за да успее да го направи. Вместо това прокара ножа през мястото, където беше залепено велкрото, и започна да го реже, докато не откри ципа.

Накрая, след като стисна пръсти до побеляване, тя освободи яката и махна костюма от себе си. Това нещо тежеше двойно повече с цялата тази вода в него. Тя остана в двата пласта долен костюм, все още мокра до кости и трепереща. Държеше ножа в ръката си, която се тресеше. До нея лежеше тялото на един добър човек — човек, оцелявал след всички трудности, пред които го беше изправил този гаден свят, преди тя да се появи.

Жулиета се приближи до Соло и сложи ръка на шията му. Ръцете й бяха ледени. Не напипваше пулса му и не беше сигурна дали изобщо ще може да го направи. Със замръзналите си пръсти едва усещаше, че го докосва.

Тя мъчително се изправи на крака, като за малко не се строполи отново, и се хвана за парапета на площадката. Отправи се със залитане към компресора, защото знаеше, че трябва да се стопли. Изпитваше силно желание да заспи, но й беше ясно, че ако го направи, никога няма да се събуди.

Бидонът с гориво беше все още пълен. Тя се опита да свали капачката, но ръцете й бяха безполезни. Бяха безчувствени и се тресяха от студа. Дъхът й образуваше пред нея облачета от пара, което смразяващо й напомни, че губи малкото й останала телесна топлина.

Тя сграбчи ножа. Като го държеше с две ръце, опря върха му в капачката. Плоската му дръжка беше по-лесна за хващане от пластмасовата капачка. Завъртя ножа и сцепи капачката. След като я разхлаби, издърпа ножа и направи останалото с ръце, като остави острието в скута си.

Наклони бидона над компресора и намокри големите гумени колела, шасито и целия мотор. Така или иначе, нямаше да го използва никога повече — не смяташе да разчита на него или на каквото и да било друго за въздуха си. Остави все още полупълния бидон и го плъзна встрани от компресора, като го бутна с крак. Горивото се стичаше по решетката и мелодично капеше върху водата долу. Звукът отекваше между бетонните стени на стълбището и цветният токсичен разлив върху водната повърхност започна да се уголемява.

Тя замахна с ножа, насочила тъпата му част надолу, и го удари в металните ребра на топлообменника. При всеки удар дърпаше ръката си назад, очаквайки, че ще избухнат пламъци. Но не се получаваше искра. Удари по-силно, макар че никак не искаше да повреди скъпоценния си инструмент и единственото си средство за защита. Неподвижното тяло на Соло й напомняше, че може да има нужда от ножа, ако успее да оцелее след смъртоносния студ…

Острието удари странично, чу се леко пукане, по ръката й премина топлина и плисна върху лицето й.