Хю Хауи - Тел

Бърнард се намръщи. Той приглади мустака си с една ръка, докато другата почиваше върху корема му, скрит под гащеризона.

— Иска ми се да не знаех — отвърна той. — Сега разбираш защо някои факти, някои части от познанието трябва да бъдат потулвани веднага, щом се появят. Любопитството ще разгори тези въгленчета и ще срине силоза до основи. — Той сведе поглед към обувките си. — Също като теб и аз проумях истината просто защото знаех онова, което ни е нужно, за да вършим тази работа. Затова те избрах, Лукас. Ти и още неколцина други имате представа какво се съхранява на тези сървъри. Вече си готов да научиш повече. Можеш ли да си представиш какво би станало, ако разкажеш нещо от това на някой от онези, които всеки ден отиват на работа, облечени в червените си или зелените гащеризони?

Лукас поклати глава.

— Знаеш ли, случвало се е и преди. Силоз десет загина по този начин. Седях ето тук — той посочи към малкия кабинет с книгите, компютъра и съскащото радио — и слушах как става. Слушах как сянката на моя колега разказваше за своята лудост на всеки, готов да го изслуша.

Лукас се загледа в чая си. Няколко листа се носеха по горещите течения на потъмняващата вода, останалите все още бяха затворени в кошничката.

— Затова настройките на радиостанцията са блокирани — досети се той.

— Затова си затворен и ти.

Лукас кимна. Подозираше, че е така.

— Колко дълго ви държаха тук? — Той хвърли поглед към Бърнард и в съзнанието му проблесна споменът за шериф Билингс, който преглеждаше пистолета си по време на посещението на майка му.

Дали ги бяха подслушвали? Щяха ли да застрелят и него, и майка му, ако й беше казал нещо?

— Прекарах тук малко повече от два месеца, докато моят създател не се увери, че съм готов и че съм приел и разбрал всичко, което бях научил — отвърна Бърнард и скръсти ръце върху корема си. — Наистина ми се иска да не беше задавал този въпрос, да не го беше поставял толкова рано. Много по-добре щеше да е да научиш отговора, когато си по-възрастен.

Лукас сви устни и кимна. Беше странно да разговаря по този начин с някой, който беше негов началник, който знаеше много повече от него и беше далеч по-мъдър. Каза си, че такъв разговор човек вероятно би водил с баща си — само без частта, свързана с планирането и провеждането на унищожението на целия свят.

Лукас наведе глава и вдъхна уханието на мокрите листа. Мирисът на мента беше като острие, разсичащо напрежението от стреса, като докосване до някакъв център на спокойствие в дълбините на мозъка му. Той пое и задържа това ухание и накрая го изпусна. Бърнард отиде до малката печка в ъгъла на склада и започна да приготвя чай за себе си.

— Как са го направили? — попита Лукас. — Как са убили толкова много хора? Знаете ли как са го сторили?

Бърнард сви рамене. Потупа по металната кутия с един пръст и изсипа точно определено количество в друга кошничка.

— Няма да се учудя, ако продължават да го правят. Никой не споменава колко дълго би трябвало да продължи. Съществуват опасения, че малки групи оцелели може да са се укрили на други места по света. Операция петдесет напълно се обезсмисля, ако и някой друг оцелее. Населението трябва да бъде хомогенно…

— Мъжът, с когото говорих, каза, че сме само толкова. Само тези петдесет силоза…

— Четирийсет и седем — поправи го Бърнард. — И наистина, доколкото знаем, това е всичко. Трудно е да си представим, че и някой друг е бил толкова добре подготвен. Но винаги съществува някаква вероятност. Минали са само няколкостотин години.

— Няколкостотин? — Лукас се облегна на тезгяха, вдигна чая си, но ароматът на ментата вече не достигаше до него. — Значи преди стотици години сме решили…

— Те са решили — поправи го Бърнард и напълни чашата си с вода, от която все още се надигаше пара. — Не включвай себе си. И определено не включвай мен в това число.

— Добре, те са решили да унищожат света. Да изтрият всичко от лицето на земята. Защо?

Бърнард остави чая си върху печката, за да се запари. Свали си очилата, избърса парата от тях, след това посочи с тях към стената с рафтовете с книги.

— Заради най-лошите части от нашия Завет, ето защо. Поне аз мисля, че това биха отговорили, ако бяха още живи. — Той снижи глас и промърмори: — Но не са, за което трябва да благодарим на Бога.

Лукас потръпна. Още не можеше да повярва, че някой би взел такова решение, независимо при какви условия. Помисли си за милиардите хора, които се оказваше, че са живели под звездите преди няколкостотин години. Никой не можеше да убие толкова много хора. Как изобщо някой можеше да приеме толкова много живот за даденост?