Блейк Крауч - Пайнс (Живи или мъртви)

Бюрото на Белинда е покрито с карти.

— Аз изчезвам — казва Итън.

Белокосата жена поставя асо пика и го поглежда с топла усмивка, която по абсолютно никакъв начин не издава коя е в действителност.

— Как мина първият ден?

— Чудесно.

— Приятна вечер, шерифе. Ще се видим утре сутринта.

Вечерта е прохладна и ясна.

Слънцето вече се е плъзнало зад планините и се усеща мраз, който може би вещае първата слана за сезона.

Итън върви по тротоара на тихия квартал.

— Добър вечер, шерифе! — поздравява старец, седнал в люлеещ се стол на верандата си.

Итън докосва шапката си.

Повдига я, сякаш вдига наздравица.

— Матю! — вика жена някъде наблизо. — Време е за вечеря!

— Еее, мамо! Само още пет минути!

— Не, идвай веднага!

Гласовете отекват и заглъхват в долината.

На следващата улица минава покрай общинска градина. Няколко десетки работници се трудят здравата и пълнят големи кошници с плодове и зеленчуци.

Лекият ветрец донася аромат на презрели ябълки.

Накъдето и да погледне, в къщите оживяват светлини и въздухът се изпълва с миризмата на готвени ястия.

През полуотворените прозорци се чува звън на съдове, фрагменти от разговори, отваряне и затваряне на фурни.

Всички, покрай които минава, се усмихват и го поздравяват.

Сякаш е попаднал в оживяла картина на Норман Рокуел.

Пресича Главната и продължава няколко преки по Шеста, докато пристига на адреса, който му е дал Пилчър.

Триетажна викторианска къща, жълта като канарче и с бели корнизи. Най-характерната й черта е прозорецът, оформен като сълза точно под билото на покрива.

През големия прозорец на първия етаж вижда жена до мивката в кухнята, която изсипва тенджера паста в голяма цедка. Парата се вдига на вълни към лицето й.

Докато я гледа, сърцето му се разтуптява развълнувано.

Жена му.

Минава по каменната алея в предния двор, изкачва трите стъпала и стъпва на верандата.

Почуква на мрежестата врата.

След секунди лампата светва.

Плачейки, тя отваря и се взира в него през мрежестата врата, а от стълбите се чуват стъпки.

Синът на Итън застава зад нея и слага ръце на раменете на майка си.

— Здрасти, татко.

Това вече не е гласът на малко момче.

— Господи, станал си по-висок от майка си.

Мрежата все още ги дели и от другата й страна Тереза изглежда същата, макар че русата й коса е много по-дълга, отколкото я е виждал някога.

— Чух, че са те направили шериф — казва Бен.

— Така е. — Следва дълъг, наситен с емоции момент. — Тереза.

Тя избърсва очи с длани.

— Мирише великолепно — казва Итън.

— Готвя спагети.

— Обожавам спагетите ти.

— Зная. — Гласът й трепери.

— Казаха ли ви, че идвам?

Тя кима.

— Наистина ли си тук, Итън?

— Да.

— И този път ще останеш?

— Никога повече няма да ви напусна.

— Толкова дълго чакахме. — Тя отново трябва да избърше очите си. — Бен, иди да разбъркаш соса, ако обичаш.

Момчето забързано изчезва в кухнята.

— Нещо против да вляза? — пита Итън.

— Изгубихме те в Сиатъл. После те изгубихме тук. Не мога да го понеса. Той не може да го понесе.

— Тереза, погледни ме. — Тя го поглежда. — Никога повече няма да ви напусна.

Тревожи се, че ще го пита какво се е случило. Защо не е мъртъв. Въпрос, от който се е страхувал и за който се е подготвял през целия ден.

Но тя не го задава.

А отваря вратата.

Най-много от всичко се е страхувал да не я види гневна, но под меката светлина на лампата на верандата на лицето й не е изписана горчивина. А малко покруса. Началото на бръчки около устата, които преди ги нямаше. И около тези яркозелени очи, които го бяха покосили преди толкова много години. Много сълзи. Но също и любов.

Най-вече любов.

Тя го придърпва през прага в дома им.

Мрежестата врата се затваря.

Вътре в къщата плаче момче.

Мъж не е в състояние да сдържи собствените си сълзи.

Трима души в свирепа прегръдка, без никакво намерение да се пуснат.

А навън, точно когато се включват уличните лампи, някъде от храстите покрай верандата се разнася звук, равномерен като метроном, на съвършено равни интервали.

Песен на щурец.

На първо място на агента ми Дейвид Хейл Смит и на всички в „Томас & Мърсър“, които дадоха 110% от себе си, за да може книгата да види бял свят. Привилегия е да познаваш и работиш с такъв невероятно талантлив екип, който променя към по-добро начина, по който четем.

Сърдечни благодарности на Анди Бартлет, Жак Бен-Зекри, Рори Конъл, Вики Грифит, Миа Липман, Пол Даймънд, Ейми Бейтс, Джеф Бел, Дафни Дюрам, Джон Файн, Алекс Кар, Филип Патрик, Алън Търкъс, Сара Гелман, Джоди Уоршоу, както и гръмки овации за издателите ми от „Киндъл Дайрект Пъблишинг“ Брайън Мичъл, Брайън Карвър и Надер Кабани.