Блейк Крауч - Пайнс (Живи или мъртви)

Летяха мълчаливо. Вниманието на Итън беше разделено между гледката навън и погледите към спящото му семейство зад завесата.

— С тях всичко ще бъде наред, Итън — каза Пилчър, когато Итън ги погледна за трети път. — Ще се събудят довечера в леглата си, на топло и безопасно. Само това е от значение, нали? А тук със сигурност щяха да загинат.

Започваше да се свечерява.

Итън беше смъртно уморен, но всеки път, когато затваряше очи, мислите му се понасяха с ослепителна скорост в стотици различни посоки.

Затова се опита просто да гледа как светът се носи под него.

Гледаше на запад.

Слънцето залезе и планинските хребети се очертаха на фона на вечерното небе като обезобразено острие на трион.

В боровата гора на триста метра под тях не се виждаше нищо.

Никъде нямаше нито една светлинка, дело на човека.

Летяха в зейналия мрак.

Светлините бяха приглушени, сиянието на приборите в пилотската кабина беше скрито от завесата и Итън си помисли, че със същия успех можеше да е не в хеликоптер, а в някакво черно море.

Или в космоса.

Семейството му беше до него и това бе утешително, но докато се облягаше на леденото стъкло, нямаше как да не изпита страх.

И отчаяние.

Бяха сами.

Ужасно сами.

Мисълта го удари като парен чук.

През последните няколко дни се беше борил да се върне към живота си извън Уейуърд Пайнс, а него вече го нямаше.

Нямаше го вече близо две хиляди години.

Приятелите.

Домът му.

Работата.

Почти всичко, което го дефинираше като личност.

Как би могъл човек да се примири с подобно нещо?

Какво би могло да те накара да станеш от леглото и да искаш да продължиш да дишаш?

„Семейството ти. Двамата души, които спят зад теб“.

Итън отвори очи.

Отначало не повярва на очите си.

В далечината насред целия мрак сияеше кладенец от светлина.

Пайнс.

Светлините на къщите и верандите.

Уличните лампи и фаровете на автомобилите.

Смесени в мекото нощно сияние на градче.

На цивилизация.

Вече се спускаха и Итън знаеше, че в онази долина там има викторианска къща, в която живеят жена му и синът му.

В която щеше да живее и той.

Където имаше топло легло, в което да изпълзи.

Кухня, от която да се носи аромат на току-що приготвена храна.

Веранда, на която да седи през дългите летни вечери.

Двор, в който да играе кеч със сина си.

Може би си имаше дори ламаринен покрив, а Итън най-много обичаше барабаненето на дъжда върху ламарина. Особено късно през нощта, когато си в леглото и прегръщаш жена си, а синът ти спи в съседната стая.

Светлините на Уейуърд Пайнс се отразяваха в скалите около градчето и за първи път тези стръмни планински стени му изглеждаха привлекателни.

Крепост срещу ужаса, който беше навън.

Закрила за последния град на Земята.

Дали някога щеше да почувства това място като дом?

И дали ще е добре, ако това се случи?

Мислите си, че човекът може да унищожи планетата? Ама че самонадеяна и опияняваща суета. Земята е преживяла какво ли не през историята си. Със сигурност ще преживее и нас. За Земята един милион години са нищо. Планетата живее и диша в много по-огромни мащаби. Не можем дори да си представим нейните бавни и могъщи ритми, нямаме смиреността да се опитаме да го направим. Ние сме се появили тук преди миг. Ако изчезнем утре, Земята няма да тъгува за нас.

Седи в тишината на кабинета си, качил крака на бюрото, изучава месинговата звезда в ръката си и прокарва пръсти по буквите УП в центъра, инкрустирани с някакъв черен камък, може би обсидиан. Облечен е в кафяви дочени панталони и зелена риза с дълги ръкави, също като предшественика си. Платът изглежда нов и прекадено колосан.

За утре има насрочена разширена среща с Пилчър и екипа му, но днешният ден е спокоен.

И странен.

Осем часа седи в притихналия си офис, унесен в мисли. Телефонът го прекъсна само веднъж — по обед Белинда от рецепцията го попита дали иска да му вземе нещо за хапване.

Поглежда към часовника и голямата стрелка се премества на дванайсет.

Пет следобед.

Сваля краката си от бюрото, става, нахлупва каубойската си шапка и прибира месинговата звезда в джоба си. Може би утре най-сетне ще събере сили да си я сложи.

Или може би не.

Подобно на първия ден на всяко ново начинание, този беше наистина дълъг и Итън е доволен, че е свършил.

Хвърля жаден, изпълнен с копнеж поглед към трите стари шкафа за оръжие, излиза от кабинета и тръгва по коридора към рецепцията.