Блейк Крауч - Пайнс (Живи или мъртви)

— В това няма нищо ново. Виж, когато насилието се превърне в норма, хората се адаптират към нормата. Това не е по-различно от гладиаторските игри, хвърлянето на християни на лъвовете и публичните обесвания в стария Запад. Атмосферата на самоконтрол не е лошо нещо.

— Но тези хора не са истински свободни.

— Свободата е типичен конструкт на двайсети век. Нали няма да тръгнеш да ме убеждаваш, че индивидуалната свобода е по-важна от оцеляването на вида ни?

— Те биха могли да решат сами. В това поне ще има достойнство. Нали точно това ни прави хора?

— Решението не е тяхно.

— О, значи е твое?

— Достойнството е прекрасна концепция, но какво ще стане, ако направят погрешен избор? Като онази първа група. Ако няма вид, който да изповядва подобен идеал, какъв е смисълът?

— Защо не ме уби?

Пилчър се усмихна, сякаш се радваше, че Итън най-сетне е засегнал темата. Той наклони глава настрани.

— Чуваш ли това?

— Кое?

— Тишината.

Птиците се бяха смълчали.

Пилчър се надигна с мъка.

Итън също се изправи.

Гората внезапно беше замряла.

Пилчър извади пистолета от колана си.

Вдигна уоки-токито си.

— Поуп, връщайте се.

— Разбрано.

— Къде сте?

— На двеста метра на север. Всичко наред ли е?

— Имам чувството, че е време да се изнасяме към хълмовете.

— Разбрано. Тръгваме. Край.

Пилчър се загледа към поляната.

Някъде зад тях Итън чуваше пукането на клонки и шумоленето на падналите листа под краката на Поуп и Пам.

— Итън, никак не ми беше лесно да те откарам на двеста километра до руините на Бойси. Надявам се, че оценяваш жеста. През годините сме имали няколко проблемни жители, но нищо, което би могло да се сравнява с теб. Какво според теб ценя най-много?

— Нямам представа.

Итън погледна между дъбовете към поляната.

Червени листа падаха лениво от клоните на дърветата.

— Контролът. В Пайнс има тайна група, която привидно е кротка. Но тайно иска да вземе властта. Наречи го… въстание. Бунт. Искат да се освободят, да дръпнат завесата, да променят начина, по който се правят нещата. Разбираш, че това ще означава край за Пайнс. Край за нас.

Излязоха от дърветата. Хеликоптерът беше на сто метра от тях и бронзовата му боя блестеше на късното следобедно слънце.

„Какъв чудесен есенен ден“ — мислеше си една част от Итън.

— Какво искаш от мен? — попита той.

— Да ми помогнеш. Ти имаш редки способности.

— Защо ми се струва, че май нямам особен избор?

— Разбира се, че имаш.

Лек ветрец лъхна в лицето на Итън и тревата на поляната се наведе към земята.

Стигнаха хеликоптера и Пилчър отвори вратата и изчака Итън да се качи пръв.

— Откакто се събуди в Пайнс, единственото нещо, което искаше, беше да си тръгнеш — каза Пилчър, след като двамата седнаха един срещу друг — Давам ти тази възможност, плюс бонус. Още сега. Погледни зад себе си.

Итън погледна над седалката към товарния отсек и дръпна завесата.

Очите му се насълзиха.

Било е тук през цялото време — брутален фрагмент знание, което дори не си беше позволил да забележи. Че ако казаното от Пилчър е вярно, никога повече няма да види семейството си. Че от него ще са останали само древни кости.

А ето че те бяха тук — Тереза и Бен, в безсъзнание и вързани за носилка, с черен брезентов чувал между тях.

Момчето му не изглеждаше като седемгодишно хлапе.

— След като те приспах, аз те проучих, Итън. Реших, че имаш истински потенциал. И затова взех семейството ти.

Итън избърса очи.

— Колко време са живели в Пайнс?

— Пет години.

— Синът ми… той…

— Сега той е на дванайсет. И двамата се интегрираха добре. Реших, че ще е по-добре да са стабилни и да са се установили, преди да се опитам да включа и теб.

Итън изобщо не си направи труда да скрие яростта си.

— Защо си чакал толкова дълго? — изръмжа той.

— Не съм. Итън, това е третият ни опит с теб.

— Как е възможно това?

— Ретроградната амнезия е един от ефектите на суспендирането. При всяко събуждане умът ти се връща към случилото се непосредствено преди първото приспиване. В твоя случай — автомобилната катастрофа. Подозирам обаче, че някои спомени се запазват. И може би се проявяват в сънищата.

— Значи съм се опитвал да избягам и преди?

— Първия път прекоси реката и едва не беше убит от абитата. Намесихме се и те спасихме. Втория път се погрижихме да откриеш семейството си, защото си мислехме, че това може да помогне. Но ти се опита да избягаш с тях. Едва не загинахте и тримата.