Блейк Крауч - Пайнс (Живи или мъртви)

Продължи бос по коридора.

Всяка врата на крилото беше затворена и тъй като през процепите не се процеждаше светлина, явно всички стаи, освен неговата бяха празни.

Постът на сестрите пустееше на кръстовището на четири коридора, три от които водеха към други крила с болнични стаи.

По-къс коридор зад поста водеше до двойна врата с надпис „Операционна“ върху табелата отгоре.

Итън спря при асансьора срещу поста и натисна бутона.

Чу как се завъртяха макари.

— Хайде.

Измина цяла вечност.

По-добре да беше слязъл по стълбите.

Непрекъснато се озърташе през рамо и се ослушваше за приближаващи стъпки, но не можеше да чуе нищо от шума на издигащата се кабина.

Вратата най-сетне се отвори със скърцане, от което го заболяха зъбите. Итън се дръпна настрани, в случай че някой се качва с асансьора.

Кабината беше празна.

Влезе забързано и натисна бутона с буква П.

Загледа се в осветените числа над вратата, когато кабината започна бавното си спускане надолу. Мина цяла минута (достатъчно време да обуе обувките си), преди П да се освети и вратата да се отвори със скърцане.

Измъкна се от кабината и се озова на друго кръстовище на коридори.

Някъде наблизо се чуваха приглушени гласове.

Някой буташе носилка със скърцащо колело.

Тръгна в обратната посока, мина по три дълги коридора и започна да подозира, че се е изгубил, когато забеляза табела „Изход“.

Забърза по няколкото стъпала, бутна вратата в дъното на коридора и излезе навън.

Беше ранна вечер, ясното небе помръкваше и планините бяха розови и оранжеви от светлината на залязващото слънце. Намираше се на къса алея пред болницата — четири етажна тухлена сграда, която приличаше по-скоро на училище или на психиатрична клиника.

Вдиша колкото се може по-дълбоко, без да събужда болката в гръдния кош. След антисептичната воня на болницата беше изумително да напълни дробовете си с хладния, наситен с аромата на борове въздух.

Излезе на тротоара и тръгна по Главната към сградите в центъра.

Този път хората бяха повече, отколкото следобед.

Мина покрай някакъв ресторант в малка къща с вътрешен двор. Посетителите вечеряха отвън под трепетлики, по чиито клони бяха окачени мънички бели крушки.

От миризмата на храна коремът му изръмжа.

Пресече на кръстовището между Главната и Пета и се върна при телефонната будка, където беше изгубил съзнание два дни по-рано.

Влезе вътре, прелисти указателя и намери адреса на шерифския участък на Уейуърд Пайнс.

Чувстваше се по-добре от дни наред, докато вървеше към източната част на града, а светлината намаляваше и температурата падаше.

Мина покрай един двор, в който приготвяха барбекю.

Лекият вятър довя до него миризма на дървени въглища.

Прекрасен възкисел аромат на бира от пластмасови чаши.

Детски смях, отекваш в долината.

Мелодично цъкане на пръскачка, подобно на песен на цикада.

Накъдето и да погледнеше, виждаше картина.

Същински идеал за град, сякаш взет от произведение на Платон. В него живееха не повече от четири или петстотин души и Итън неволно се запита какво ги е довело тук. Колко от тях са открили Уейуърд Пайнс случайно, влюбили са се и са останали? Колко са се родили тук и никога не са помисляли да го напускат?

Макар да беше свикнал с големия град, можеше да си представи защо човек не би искал да се махне от подобно място. Защо да изоставяш нещо, което изглежда пълно съвършенство? Тук бе съсредоточено типично американското, заобиколено от най-поразителната природна красота, която бе виждал някога. Беше разглеждал снимки на Уейуърд Пайнс, преди да тръгне от Сиатъл, но те дори не се доближаваха до онова, което се криеше в тази малка долина.

И въпреки това той беше тук.

И благодарение на този факт, или по-скоро заради него, това място не беше съвършено.

Опитът му показваше, че навсякъде, където има хора, има и тъмни кътчета.

Така беше устроен светът.

Съвършенството бе само повърхностно. Епидермисът. Задълбаеш ли малко, ще попаднеш и на по-мрачните нюанси.

Стигнеш ли до кокал, ще се озовеш в непрогледна тъмнина.

Вървеше, без да е в състояние да откъсне поглед от планините. Източната стена се извисяваше сигурно на повече от километър над градчето. В горната си част беше изцяло от скала и лед.

Последните коси слънчеви лъчи осветяваха скалите зад него и той се обърна и спря, за да погледа как сиянието бавно помръква.

Когато светлината изчезна, скалата моментално прие синкавия цвят на стомана.