Блейк Крауч - Пайнс (Живи или мъртви)

— Не. Запознахме се през същия ден.

— Сигурно е било ужасно. Много съжалявам.

— А моите поражения какви са?

— Моля?

— Как съм пострадал?

— Доктор Майтър ще може да ви отговори по-добре от мен, но имахте мозъчно сътресение, което вече отшумява. Няколко пукнати ребра. Малко повърхностни рани и синини. Общо взето, извадили сте късмет. Нещата са можели да бъдат много, много по-лоши.

Тя му обърна гръб и тръгна към вратата. Докато я отваряше, го погледна през рамо.

— И тъй, сигурни ли сме, че паметта ви се възвръща?

— Абсолютно.

— Как е малкото ви име?

— Итън — каза той.

— Отлично.

— Мога ли да ви помоля нещо? — попита Итън.

В отговор получи огромна лъчезарна усмивка.

— Каквото кажете.

— Трябва да се обадя на някои хора. На жена си. На главния си специален агент. Някой говорил ли е с тях?

— Мисля, че от шерифския участък са се свързали с най-важните хора веднага след катастрофата. И са им съобщили за случилото се и в какво състояние сте.

— По време на катастрофата имах айфон в джоба на сакото си. Случайно да знаете къде е?

— Не, но определено мога да си сложа детективската шапка и да го потърся.

— Ще ви бъда благодарен.

— Виждате ли онова малко червено копче отстрани на перилото?

Итън погледна към копчето.

— На едно натискане разстояние съм.

Сестра Пам отново го дари с ослепителната си усмивка и излезе.

В стаята нямаше нито телевизор, нито телефон. Най-доброто и единствено развлечение беше стенният часовник над вратата и Итън прекара няколко часа в леглото, загледан как секундарникът прави безкрайните си обиколки, докато утрото премина в пладне, а после и в следобед.

Не можеше да е сигурен, но стаята му като че ли се намираше на третия или четвъртия етаж. Сестра Пам беше оставила щорите вдигнати и когато се умори от съзерцаването на часовника, Итън се обърна внимателно на здравата си страна и се загледа към Уейуърд Пайнс.

От прозореца се разкриваше изглед към Главната и няколко пресечки от двете страни.

Още преди да дойде тук, знаеше, че Уейуърд Пайнс е мъничко заспало градче, но въпреки това остана изненадан. За цял един час успя да преброи само дузина души, разхождащи се по тротоара покрай болницата, и нито една кола по най-натоварената улица на града. Най-оживеният обект се намираше на две пресечки оттук — строителна бригада, издигаща сглобяема къща.

Помисли си за жена си и сина си в Сиатъл. Надяваше се, че вече пътуват да го видят. Сигурно бяха хванали първия самолет. Щеше да им се наложи да летят до Бойси или Мисула, а оттам да вземат кола под наем до Уейуърд Пайнс.

Когато погледна часовника, стрелките показваха четири без четвърт.

Беше прекарал цял ден в леглото, а д-р Майтър, или както там му беше името, не си беше направил труда да го види. Итън беше прекарал доста време в болници и от опит знаеше, че сестрите и докторите никога не те оставят сам за повече от десет секунди — винаги се намира някой, който да ти донесе поредното лекарство или да те ръчка и дупчи.

А тук буквално го игнорираха.

Сестра Пам така и не се появи с айфона и другите му вещи. Колко ли натоварена можеше да бъде тази болница насред нищото?

Посегна към таблото на перилото и натисна с палец бутона СЕСТРА.

Петнайсет минути по-късно вратата на стаята се отвори и сестра Пам нахълта вътре.

— Боже мой, толкова съжалявам. Забелязах повикването преди десет секунди. Май имаме проблеми с интеркома. — Тя спря при леглото и се облегна на металното перило. — С какво мога да ви помогна, Итън?

— Къде е доктор Майтър?

Тя се намръщи.

— Цял следобед е зает със спешна операция. Един от онези петчасови кошмари. — Сестрата се разсмя. — Сутринта му докладвах състоянието ви и фантастичния ви напредък с паметта и той смята, че ще се оправите напълно.

Последните й думи бяха съпроводени с вдигнати палци.

— Кога мога да се видя с него?

— Май ще направи обиколката си след вечеря, което означава, че в следващия половин час.

Итън се помъчи да скрие растящото си нетърпение.

— Успяхте ли да намерите телефона и другите ми вещи? В това число портфейла и едно черно куфарче.

Сестра Пам отдаде чест и направи няколко маршови стъпки на място.

— Работя по въпроса, капитане.

— Донесете ми телефон. Трябва да се обадя.

— Разбира се, шерифе.

— Шериф ли?

— Не сте ли щатски шериф или нещо подобно?

— Не, аз съм специален агент от Сикрет Сървис.

— Сериозно?

— Сериозно.