Блейк Крауч - Пайнс (Живи или мъртви)

— Аз пък си мислех, че охранявате президента.

— Занимаваме се и с някои други неща.

— И какво правите тук, в нашето малко кътче от рая?

Итън отвърна с тънка хладна усмивка.

— Не мога да коментирам.

Всъщност можеше, но не му беше до това.

— Е, сега успяхте наистина да ме заинтригувате.

— Телефонът, Пам.

— Моля?

— Наистина ми трябва телефон.

— Заемам се.

Когато вечерята най-сетне пристигна (купчинки зелена и кафява каша върху лъскав метален поднос), но не и телефонът, Итън реши да си тръгне.

Вярно, веднъж вече се беше измъкнал оттук, но тогава не беше на себе си заради сериозното сътресение.

Сега обаче главата му беше бистра.

Главоболието беше изчезнало, дишаше по-лесно и без да изпитва толкова силна болка, пък и ако онзи задник докторът имаше някакви тревоги относно състоянието му, сигурно щеше да си направи труда да се отбие в стаята му през последните десет часа.

Итън изчака сестра Пам да си тръгне. Думите й за раздяла бяха, че болничната храна била „много по-добра на вкус, отколкото на вид“.

Когато вратата се затвори, той измъкна иглата на системата от китката си и се покатери през перилата. Покритият с линолеум под беше наслада за босите му стъпала. Чувстваше се няколко точки по-ниско от напълно стабилен, но и на светлинни години по-добре от състоянието си преди четиресет и осем часа.

Отиде до вградения гардероб и отвори вратата.

Ризата, сакото и панталоните му бяха на закачалката, а обувките му — на пода под тях.

Чорапи нямаше.

Гащета също нямаше.

„Май ще трябва да карам така“.

Изпита болка само когато се наведе да си обуе панталоните — остро прорязване високо отляво, което утихна веднага щом се изправи.

Зърна босите си крака и както винаги, възелът от белези за момент го изкара от равновесие и се опита да го върне осем години назад към една стая с кафяви стени, чиято воня на смърт щеше да го преследва винаги.

Установи, че джобното ножче е все още в сакото му. Добре. Беше реликва от младините му, когато работеше като механик на хеликоптер, повече талисман, отколкото полезен инструмент, но все пак му осигуряваше известна утеха, че е у него.

Изправи се пред огледалото в банята и се помъчи да си върже вратовръзката. Трябваха му пет опита, за да се справи. Пръстите му бяха тромави и непохватни, сякаш не беше връзвал вратовръзка от години.

След като най-сетне успя да скалъпи някакъв посредствен уиндзорски възел, отстъпи крачка назад и се огледа.

Синините по лицето изглеждаха мъничко по-добре, но сакото му бе все още в петна от тревата и калта, а левият джоб беше леко разпран. Бялата риза отдолу също беше в петна — виждаше се размазаната кръв при яката.

Беше смъкнал няколко килограма през последните два-три дни и трябваше да стегне колана си на последната дупка. Въпреки това панталоните му изглеждаха прекалено широки.

Завъртя кранчето, намокри ръце и прокара пръсти през косата си.

Беше се справил донякъде. Привел се беше в някакво подобие на ред.

Изплакна няколко пъти устата си с хладка вода, но въпреки това имаше чувството, че зъбите му са покрити с мъх.

Подуши подмишниците си. Воняха.

Освен това трябваше да се обръсне. От години не беше брадясвал толкова.

Обу обувките си, завърза ги, излезе от банята и отиде до вратата.

Първият му подтик беше да се измъкне незабелязано и това го озадачи. Той беше федерален агент, натоварен с целия авторитет на американското правителство. Това означаваше, че хората трябва да правят онова, което им каже. Дори медицинските сестри и лекарите. Не искат да го пуснат? Глупости. И въпреки това някаква част от него се противеше на евентуална разправия. Знаеше, че е глупаво, но никак не му се искаше сестра Пам да го спипа.

Завъртя дръжката и открехна едва-едва вратата.

Видимата част от коридора от другата страна беше пуста.

Напрегна слух.

Не се чуваше бърборене на медицински сестри в далечината.

Нито стъпки.

Само крещяща тишина.

Подаде глава навън.

Бърз поглед наляво и надясно потвърди подозренията му. За момента мястото пустееше; това се отнасяше дори за поста на сестрите на петнайсетина метра надолу по коридора.

Излезе на разделения на квадрати линолеум и тихо затвори вратата зад себе си.

Единственият звук идваше от флуоресцентните лампи — тихо равномерно бръмчене.

Изведнъж осъзна какво е трябвало да направи и въпреки болката в ребрата се наведе, за да развърже обувките си.