Блейк Крауч - Пайнс (Живи или мъртви)

Итън усеща жегата от двигателя, когато камионът се забива в колата.

Внезапна остра миризма на бензин и спирачна течност.

Кръвта е навсякъде — стича се по напуканото предно стъкло, опръскала е таблото, влязла е в очите му и продължава да блика от онова, което е останат от Сталингс.

Линкълнът се плъзга странично през кръстопът, бутан от камиона към онази каменна сграда с телефонната кабина на ъгъла, когато той губи съзнание.

Някаква жена му се усмихваше. Поне зъбите й бяха хубави, макар че все още виждаше размазано и не можеше да е сигурен. Тя се наведе към него, двете й глави се сляха и чертите й изкристализираха достатъчно, за да види, че е красива. Бялата униформа с къси ръкави беше с копчета от шията чак до над коленете, където свършваше полата й.

Тя непрекъснато повтаряше името му.

— Господин Бърк? Господин Бърк, чувате ли ме? Господин Бърк?

Главоболието беше изчезнало.

Пое бавно и предпазливо дъх, докато болката в ребрата не го преряза.

Явно се беше намръщил, защото сестрата каза:

— Дискомфорт отляво ли усещате?

— Дискомфорт. — Той се изсмя и изстена едновременно. — Да, усещам дискомфорт. Определено можете да го наречете така.

— Ако искате, мога да ви дам нещо по-силно за болката.

— Мисля, че ще я преживея.

— Добре, но не е нужно да се правите на мъченик, господин Бърк. Ако мога по някакъв начин да ви накарам да се чувствате по-добре, просто кажете. Аз съм вашето момиче. Между другото, казвам се Пам.

— Благодаря, Пам. Мисля, че те помня от предишното си пребиваване тук. Никога не бих забравил тази класическа униформа на медицинска сестра. Дори не знаех, че още ги правят.

Тя се разсмя.

— Е, радвам се, че паметта ви се възвръща. Това е много добре. Доктор Майтър след малко ще дойде да ви види. Може ли да ви премеря кръвното?

— Разбира се.

— Чудесно.

Сестра Пам взе апарат за мерене на кръвно от количката до леглото и нагласи маншета на левия му бицепс.

— Здравата ни изплашихте, господин Бърк — каза тя, докато надуваше маншета. — Да излезете просто така.

Замълча, докато гледаше показанията на апарата.

— Минах ли? — попита той.

— С пълен отличен. Систолично сто двайсет и две, диастолично седемдесет и пет. — Тя свали маншета. — Когато ви докараха, не бяхте на себе си. Сякаш не знаехте кой сте.

Той се надигна в леглото. Мъглата в главата му започваше да се разпръсква. Намираше се в единична болнична стая, която май му беше позната. До леглото имаше прозорец. Щорите бяха спуснати, но по процеждащата се между тях светлина беше ясно, че е рано сутрин или рано вечер.

— Къде ме намерихте? — попита той.

— В предния двор на Мак Скози. Бяхте в безсъзнание. Помните ли какво правехте там? Мак каза, че сте били доста развълнуван и объркан.

— Събудих се вчера до реката. Не знаех кой съм, нито къде се намирам.

— Напуснахте болницата. Спомняте ли си как си тръгнахте?

— Не. Отидох при къщата на Скози, защото той беше единственият Мак в телефонния указател.

— Боя се, че не разбирам.

— Мак беше единственото име, което означаваше нещо за мен.

— Защо е така според вас?

— Защото Мак беше последната дума, която прочетох, преди камионът да ни удари.

— О, вярно… Камионът, който е ударил напречно колата ви.

— Именно.

— Мозъкът е странно нещо — каза сестрата, заобиколи леглото и отиде до прозореца. — Работи по загадъчни начини. Изнамира всякакви шантави връзки.

— Колко време е минало, откакто са ме докарали обратно?

Тя вдигна щорите.

— Ден и половина.

Светлината изпълни стаята.

Беше сутрин и слънцето тъкмо се издигаше над скалния пръстен на изток.

— Имате силно мозъчно сътресение — каза тя. — Можехте да умрете навън.

— И имах чувството, че умирам.

Светлината на новия ден, която се изсипваше върху градчето, беше зашеметяваща.

— Как е паметта ви? — попита Пам.

— Това е най-шантавото. Всичко си дойде на мястото, когато си спомних катастрофата. Сякаш някой беше завъртял ключ. Как е агент Сталингс?

— Кой?

— Човекът, който пътуваше на предната седалка на колата по време на катастрофата.

— О.

— Значи не е оцелял?

Сестра Пам се върна при леглото. Пресегна се и постави длан върху китката му.

— Боя се, че не.

Беше се досетил. Не беше виждал подобни травми от войната. Въпреки това потвърждаването на подозрението му подейства отрезвяващо.

— Близък приятел ли ви беше? — попита сестрата.