Блейк Крауч - Пайнс (Живи или мъртви)

И сякаш самата й същност се промени.

Все още беше прекрасна.

Но и някак по-отдалечена.

Безразлична.

Над двойната стъклена врата имаше табела:

ШЕРИФСКИ УЧАСТЪК УЕЙУЪРД ПАЙНС

Отново го обхвана раздразнение, докато вървеше към главния вход по алеята между млади борове.

През стъклото се виждаше, че фоайето с тъмно и пусто.

Въпреки това хвана дръжката и я дръпна силно.

Заключено.

Вярно, работният ден беше свършил, но все пак — по дяволите .

Итън отстъпи назад и огледа едноетажната постройка. Стори му се, че вижда слаба светлина, процеждаща се през щорите на прозореца в края на сградата.

Пристъпи отново напред и почука по стъклената врата.

Нищо.

Почука още по-силно и накрая заблъска така, че стъклото задрънча в рамката.

Минаха пет минути, но никой не се появи.

Когато стигна Главната, в небето се бяха появили две звезди. Приятният преди петнайсетина минути хлад вече го пронизваше през тънката риза, а незащитените му с чорапи крака започваха да измръзват.

По-лошото беше, че първите признаци на истински глад вече се проявяваха като куха болка в стомаха и лек световъртеж.

Измина няколко преки до хотел „Уейуърд Пайнс“ и изкачи каменните стъпала пред входа.

През стъклената врата видя светлина и млада жена, седяща на рецепцията.

Итън влезе в лобито и го лъхна топъл въздух.

В ъгъла имаше роял до масивна камина, в която гореше буен огън.

Спря за момент и протегна ръце към пламъците. Кипналата борова смола изпускаше сладък аромат. Можеше да се опъне на дивана пред огъня и да прекара в дрямка дни наред.

След малко се откъсна от камината и отиде при рецепцията.

Жената го посрещна с усмивка.

Изглеждаше на около двайсет и пет. Симпатична, макар и леко пълничка, с черна коса, прибрана на къса опашка. Беше облечена в бяла риза и черна жилетка, а на ревера си имаше табелка с името й — Лиза.

Итън застана до рецепцията и постави ръце на високия тезгях, за да запази равновесие.

— Добър вечер — каза Лиза. — Добре дошли в хотел „Уейуърд Пайнс“. С какво мога да ви помогна?

Поздравът изглеждаше странен. Не заради думите, а заради начина на изговаряне. Сякаш момичето се мъчеше да каже нещо, което рядко му се случваше да изрича.

— Имате ли свободни стаи?

— Разбира се.

Лиза затрака на клавиатурата.

— Само за тази нощ ли? — попита тя.

— Да. Поне засега.

Итън погледна компютърния монитор. Беше някаква антика, все едно излязла от 80-те. Не можеше да си спомни кога за последно беше виждал подобно изкопаемо.

— Мога да ви предложа стая за непушачи без домашни любимци на втория етаж, с двойно легло.

— Идеално.

Лиза приключи с писането.

— С кредитна карта ли ще платите?

Итън се усмихна.

— Интересен въпрос.

— Така ли? В какъв смисъл?

— Преди няколко дни попаднах в автомобилна катастрофа. Един камион блъсна странично колата ми. Стана на една пресечка оттук. Може би сте я видели?

— Не, определено не съм.

— Ами току-що излязох от болницата и работата е там, че… не успях да намеря портфейла си. Нито останалите си вещи.

— О, ужасно съжалявам да го чуя.

Усмивката на Лиза като че ли изгуби мъничко от първоначалния си ентусиазъм.

— В такъв случай как смятате да платите, господин…?

— Бърк. Итън Бърк. Вижте, точно това се опитвам да ви кажа. Няма да мога да платя за стаята, докато не си получа портфейла утре сутринта. Казаха ми, че вещите ми са у шерифа. Не съм сигурен защо, но… — Той сви рамене. — Така стоят нещата.

— Хм. Разбирате ли, не ми е позволено да правя резервация без предварително заплащане или най-малкото номер на кредитна карта. Такава е политиката на хотела. В случай… разбира се, не искам да кажа, че това ще се случи, но в случай че нещо в стаята бъде счупено или се натрупат сметки…

— Разбирам. Много добре знам каква е целта на капарото. Казвам ви, че ще мога да ви платя утре сутринта.

— Дори шофьорска книжка ли нямате?

— Всичко е в портфейла ми.

Лиза прехапа долната си устна и Итън се досети какво предстои — приятно момиче, опитващо се да се направи на лошо.

— Сър… господин Бърк… боя се, че без кредитна карта, пари в брой или документ за самоличност няма да мога да ви дам стая. Бих го направила с удоволствие. Честна дума. Но просто политиката на хотела…

Тя млъкна, когато Итън се наведе над тезгяха.

— Лиза, знаете ли защо нося черен костюм?

— Не.

— Аз съм специален агент от Сикрет Сървис.

— Искате да кажете, че сте от онези момчета, които пазят президента ли?