Джулианна Бэгготт - Изпепелени

Кълбата осветяват всяка от стаите. Айралийн е подбрала музиката — същата песен, на която танцуваха по време на пикника, което сякаш се беше случило толкова отдавна. Тя се носи от невидимите високоговорители. Двамата стоят прегърнати във всекидневната и по-скоро се поклащат, отколкото танцуват. В коридора вече се разнасят гласове и тропот на стъпки.

— Слънчевата светлина не е топла — прошепва Партридж. — Тя не е истинска.

— Какво изобщо е реалността? — пита Айралийн.

— Те идват за нас.

— Нека дойдат.

— Айралийн — казва той.

Обхваща лицето й с длани и докосва страните й с палците си.

На вратата се чува тропот. Нечие тежко тяло се блъска в нея отново и отново.

Докато успеят да стигнат до улицата, вече могат да виждат небето през зейналата дупка. През нея вътре нахлува въртяща се пепел.

— Вече се случва — казва Преша.

— Пепел — промълвява Лайда.

Бекли носи немощния дядо на Преша на гърба си.

— Май няма да забравя този момент — казва Бекли.

Дядото на Преша повдига ръката си във въздуха и хваща в дланта си леките парченца пепел. Той поглежда Преша с изненадано изражение на лицето и казва:

— Моето момиче.

Преша започва да плаче.

— Да — казва тя. — Аз съм тук.

Майка й е мъртва. Брадуел го няма вече. А Партридж беше избрал какъв да бъде собственият му край. Но тя си беше върнала един човек обратно.

На улиците има други хора. Някои крещят и плачат. Те притискат децата си към гърдите. Други стискат здраво ценните си вещи: златни свещници, кутии с лични спомени или оръжията си. Всъщност те стискат земните си притежания толкова здраво, че отдалече изглежда така, сякаш са се сраснали с тях, подобно на оцелелите, които толкова ги ужасяват.

Някои започват да тичат. Накъде ли? Няма къде да отидат.

Електрическата мрежа е повредена. Светлините премигват и угасват. Еднорелсовият влак спира със скърцане. Бекли ги повежда към едно скрито стълбище покрай тайните асансьори, които сега са спрели като всичко останало.

Стигат до приземния етаж на Купола и тръгват през празното поле на академията, покрай спалните помещения, тъмните прозорци на класните стаи. Минават дори и през едно футболно игрище — фалшивата му трева е нашарена с бели линии, покрай баскетболно игрище, оградено с метална мрежа. Някога й бяха разказвали, че баща й е бил плеймейкър 36 36 Плеймейкър — в колективните спортове: играч от центъра, който организира нападението и защитата; разпределител. . Нейният истински баща — тя вероятно никога няма да чуе гласа му… Той е някъде там, отвън.

Накрая стигат до полетата със соя, които са зелени и разлистени. Редовете им следват кривината на Купола. Продължават да вървят.

Преша усеща как от някакво невидимо място повява вятър.

Лайда изважда копието си. Сега саждите са по-гъсти и вятърът ги върти.

— Вали сняг — казва тя.

Близо до земята, в полетата от соя, върху растенията със зелени листа и жълти шушулки, е паднало едно триъгълно парче от Купола. Пръстта е осеяна със строшени парчета, които хрущят под ботушите им. Те се отправят към дупката и края на Купола. Преша поглежда навън към покрития с пепел свят — нейния дом. Нагоре по хълма упорито се изкачват оцелелите, които идват да вземат онова, което е тяхно.

Тя се втурва към тях и започва да оглежда лицата, за да открие Брадуел, знаейки, че той няма да е сред тях.

Но там са Ел Капитан и Хелмут — с измъчени, набраздени от сажди лица. Когато Ел Капитан вижда Преша, той спира и пада на колене. В юмрука си стиска парче хартия. Той го вдига над главата си като някакво малко бяло знаме.

Няма победа. Всеки път е нова загуба.

Така се предаде той.

Така се предаде тя.

Сърцето й казва: Стига, стига, стига. Предавам се.

И тя очаква сърцето й да спре да бие.

Изгубила е твърде много.

И тя знае, че там, отвън, ще открие тялото на Брадуел. Това, че той е мъртъв, ще я смазва отново и отново. Колко удари ще може да поеме?

Но сърцето в гърдите й бие и продължава да бие.

Туптенето му я връща към живота.

Собственото й сърце няма да се предаде.

И това не е краят.

Това е само едно друго начало.

Тя спира и поглежда назад през рамото си. През черния сняг към нея вървят Бекли, който носи на гърба си дядо й, оцелял въпреки всичко, и Лайда с бебето вътре в нея, защитено под направената от ръцете й броня. Тя се обръща отново към Ел Капитан. Краката му се олюляват под тежестта на Хелмут върху гърба му. Приближава се до Преша. Прегръща я. Когато бяха сред мъглата, заобиколени от съществата, и очакваха да ги убият, Ел Капитан и беше казал: Ако ти беше човекът, който стоеше там с мен, аз винаги бих останал — винаги. Това е обещанието, на което тя иска да вярва: Остани с мен. Остани.