Джулианна Бэгготт - Изпепелени

Той вижда, че й е трудно да изрече тези думи. Знае как вероятно изглежда в очите й. Мрази се за това. Мрази и двата свята — и този, вътре в Купола, и онзи, отвън.

Айралийн и Партридж излизат в коридора и тръгват след останалите към асансьора. Лайда и Бекли подкрепват накуцващия дядо на Преша.

В този момент Айралийн спира. Тя поглежда вратата на къщата, която беше създала — все още е леко открехната. От нея се процежда светлина.

Тя хваща ръката на Партридж и я стиска здраво.

— Спомняш ли си — казва тя, — че все още ми дължиш услуга?

— Айралийн… — меко казва Партридж.

— Ти ми даде обещание — казва тя. — Ще удържиш ли на него?

— Моля те… — започва той.

— Не си ли мъж, който държи на думата си? — прекъсва го Айралийн. Той знае какво иска тя и въпреки че не иска Айралийн да го изрече на глас, тя го прави. — Построих дом за нас.

Преша задържа вратата на асансьора отворена.

— Побързайте — извиква им тя и останалите се обръщат и поглеждат назад.

— Не мога — поклаща глава той.

Айралийн пуска ръката му и тръгва към вратата, изпълнена със златиста светлина. Той стиска писмата на Лайда в ръката си.

— Не го прави, Партридж — казва Преша.

— Там вътре няма нищо истинско. Само празнота — добавя Лайда.

— Мога да те измъкна от тук — умолява го Бекли. — Айралийн, кажи му да дойде с нас!

— Една минута — обръща се Партридж към Айралийн.

Тя кимва. Той минава през коридора и отива до Лайда. Бръква в джоба си, изважда вързопа с писмата си и ги подава на Лайда.

— Ето, вземи ги. Те са твои.

Лайда взема вързопчето и притиска писмата до гърдите си.

— Аз не мога да остана. А ти не можеш да си тръгнеш ли? — казва тя на Партридж.

— Човек никога не знае какво ще се случи. Един ден…

— Знаеш, че ще съм там, отвън, ако дойдеш да ме потърсиш…

— И двама ви — казва той. Майката и детето. — Това тук е като кораб. Мисля, че ако той потъне, аз трябва да съм на него.

Той се връща при Айралийн, хваща я за ръка и им махва за последен път. Двамата с Айралийн влизат в обляната със светлина стая и той затваря вратата зад гърба им.

Група оцелели стои на пост до тялото на Брадуел, докато Ел Капитан и Хелмут повеждат останалите. Кръгът става все по-тесен, докато накрая между Ел Капитан и войниците от Специалните сили — сред които е и Хейстингс — остават само десет ярда. Ел Капитан надава вик и оцелелите около него спират. Заповедта му е предадена на останалите по цялата окръжност и скоро всички оцелели застиват на местата си. Хейстингс поглежда Ел Капитан. Дали е загубил контакт с онези вътре? Какво става тук?

Никой не помръдва. Никой не говори. Всички стоят там под поривите на вятъра, докато листчетата на Брадуел все още се въртят в изпълнения с пепел въздух.

И тогава то се случва.

Чува се ниско и дълбоко скърцане, напомнящо на звуците на плаващ в морето огромен кораб.

Разнася се пукот и после по едната страна Купола се появява пукнатина, подобна на пукнатина в леда на замръзнало езеро. Тя се стрелва нагоре по повърхността и от нея тръгват още цепнатини.

После една част от Купола потрепва, накланя се и пада.

Нашата добра майка се изкачва нагоре по склона, защитавана от всички страни от други майки. Кръстът от рамката на прозорец в гърдите й прави стойката й скована. Тя държи главата си високо изправена. Когато вижда как цепнатините плъзват по бялата повърхност на Купола, тя прошепва на бебешката уста, която е част от ръката й:

— Да отидем да намерим татко, скъпо мое! — след което стиска по-здраво копието. — Да отидем да намерим твоя татко.

Светлините премигват и след това избледняват. Арвин чака. Той сдържа дъха си, затваря очи и когато го прави, вижда лицата на родителите си. Беше следвал заповедите, за да може да оцелее. Беше направил така, че да е ценен и незаменим. Но сега той е най-сетне свободен. Генераторът избръмчава и се събужда за живот. Светлините над главата му стават по-ярки и той чува жуженето при запечатването на лабораторията. Няма да излезе навън, докато не разполага с лекарството.

Когато светлините премигват, жуженето на машините замира във всяка от камерите в двете посоки на коридорите. Настъпва мъртвешка тишина. Пийкинс работи в тази камера и се опитва да спаси едно семейство — четири сковани бебета, чиито кожи постепенно губят бледосинкавия си оттенък. Той започва да рови в джоба си за фенерче. Изважда го и осветява бебетата пред себе си — семейство Уилъкс. Клепачите на едно от тях потрепват. Очите му се отварят. То е малкото момиченце. Майката на Партридж. Може би тя ще бъде единствената, която ще оцелее.