Джулианна Бэгготт - Изпепелени

— Отдръпни се от бутона — казва Преша — или ще я убия!

Партридж поглежда гневно Преша. Той стиска юмруци и застива напълно неподвижен.

— Хейстингс — казва Партридж, — хвани Брадуел!

Гласът на Партридж е тих и студен. „Хвани Брадуел!“ — думите отекват с неприятно звънтене в главата на Преша, което не спира.

Хейстингс няма избор.

Той блъсва Брадуел на земята и слага здравия си крак върху гърдите му. Крилете на Брадуел се разперват под него. Хейстингс насочва едно от оръжията, вградени в ръцете му, към сърцето на Брадуел.

Появява се червена точка светлина.

Брадуел гледа Хейстингс в очите, но всъщност говори на Преша.

— Съжалявам — казва той.

Преша не може да диша. Тя знае за какво съжалява той: не за онова, което се е случило, а за онова, което предстои да се случи.

— Не! — изкрещява тя, като продължава да държи здраво Айралийн. — Не!

В този момент Брадуел започва да се съпротивлява. Той се надига рязко, рита Хейстингс и се бори да се изправи от земята. Крилете му бият в пръстта и изпълват въздуха с още прах и пепел.

Екранът потъмнява. Лицето на Брадуел изчезва в тъмния облак.

— Спри да се съпротивляваш! — нарежда Хейстингс. — Спри веднага!

— Направи нещо! — изкрещява Преша на Партридж.

Но Партридж не разбира, нали? Брадуел ще се бори до смърт. Той ще се бори, знаейки, че ще умре.

Екранът угасва.

Хейстингс е затворил очи.

И тогава се разнася изстрел.

Само един.

Неколцина от оцелелите започват да крещят.

След това настъпва тишина.

После се чува протяжен и силен вик.

Той е последван от още един вик — също толкова протяжен и силен, който е ехо на първия.

Преша изпуска копието. Тя пуска Айралийн, която остава напълно неподвижна, с тяло, облегнато на стената.

— Той е мъртъв — прошепва Преша.

Хейстингс стои сковано, с оръжия, насочени към тълпата. Той е войник и не отстъпва от позицията си.

Ел Капитан коленичи до Брадуел. Той е ужасен от всичката тази кръв, появила се толкова внезапно и бързо и разстилаща се върху гърдите на Брадуел. Хелмут се държи за врата на Ел Капитан. Той стиска ризата му с костеливите си юмруци.

— Брадуел — задъхано казва Ел Капитан.

Той трябваше да провери сърцето му. Но кръвта е напоила ризата на Брадуел. От сърцето му не може да е останало много.

Ръцете на Ел Капитан треперят толкова силно, че той едва успява да хване ризата на Брадуел. Но когато накрая сполучва, я разкъсва широко.

Поривите на вятъра се усилват.

Във въздуха се издигат малки парченца окървавена хартия.

Ел Капитан сяда на земята, а вятърът събира парчетата и ги запраща над сухата пръст.

Ботушът на Хейстингс стъпва върху едно от тях. Краищата му са оцветени в червено.

Ел Капитан вдига друго от парчетата.

Ние сме тук, мои братя и сестри, за да сложим край на разделението, за да бъдем признати за човешки същества, за да живеем в мир.

Всеки от нас притежава силата да бъде великодушен.

Накрая няма кръст. Само случайни капки от кръвта на Брадуел.

Оцелелите започват да събират листчетата. Те се събират около Брадуел.

Тялото му лежи върху постелята на крилете му с черни пера. Белите листчета хартия, изпръскани с кръв, продължават да се издигат над гърдите му като безкрайна панделка, носена от вятъра.

Ръцете му са широко разперени, дланите — разтворени и върху едната от тях се появява Фридъл. Почти изгубен сред носещите се и въртящите се листчета хартия, Фридъл разперва механичните си криле и полетява, насочвайки се към Купола.

Преша не може да диша. Тя не може да заплаче. Брадуел е мъртъв. Той знаеше, че ще умре — Ако не се видим никога повече… Тя трябваше да остане с него. Не трябваше да тръгва. Той го знаеше и не й го каза, не й каза цялата истина. Той каза ако… Ако, ако, ако… Тя си мислеше, че това е само началото.

Все още може да си спомни целувката му. Дали винаги ще си я спомня? Дали тя не се е запечатала върху устните й? Затова й беше обещал, че ще бъдат заедно тук, сега и отвъд — в случай че има рай… Или ако има нещо друго, което ги очаква в бъдещето.

Тя притиска юмрука до сърцето си. Те все още са неразривно свързани. Няма по-добра църква от гората. В крайна сметка, сватбата е между двама души — онова, което си обещават, докато шепнат.

Тя не е сигурна защо, но сега изпитва страх. Той сковава гърдите й. Шокът, идващ заедно с мъката, на нея й е познат — тя знае какво означава да скърбиш. Но онова, което изпитва, е ужас: него вече го няма. Осъзнаването, че светът все още съществува, а той — не. Точно това я плашеше най-много и ето че то се случи.