Джулианна Бэгготт - Изпепелени

Поглежда към Партридж от огледалото:

— Защо някой би направил място като това?

Той не знае отговора.

Чува се хор от гласове. Преша ги разпознава. Вижда, че и Партридж знае кои са. Той застива и тя бързо минава покрай него. Има чувството, че сърцето й ще се пръсне. Тя тръгва по коридора и стига до гостната стая. И вътре, сякаш я очакват, стоят трима мъже — Брадуел, Ел Капитан и Хелмут. Трима отделни мъже. Те разговарят и се шегуват. Хелмут приглажда косата си и разтрива колената си. Нервен е. Ел Капитан потупва Брадуел по гърба. Всички започват да се смеят.

Тя не може да различи думите им. Това са просто гласове — както се чуват през стените и вратите на дългите коридори. Освен това, изглежда, те не знаят, че тя стои пред тях.

— Брадуел — казва тя.

Лицето му е чисто. Няма белези. Кокалчетата на ръцете му не са ожулени. Той носи удобно сако. Няма огромни криле. По гърба му няма изобщо никакви птици.

— Как са направили това?

Партридж застава до нея. Той се навежда и поглежда лицата им.

— Господи — възкликва той. — Погледни ги.

Преша не може да ги погледне.

— Те са сбъркани — казва тя на Партридж. — Не приличат на себе си. Не и по този начин — без всякакво минало.

Тя може да види на пода малкото око на кръгъл предмет с големината на ябълка. Кълбо като онова, за което й беше казала Лайда. Вероятно във всяка стая има кълбо, създаващо всяко от изображенията. Нищо от това не е истинско.

Тя побягва навън от стаята и надолу по коридора, но той изглежда малко по-различен. Има врата там, където тя е сигурна, че преди нямаше врата. Вратата е леко открехната. Тя вдига главата на своята кукла, облекчена, че още е с нея, и отваря широко вратата.

Вътре е дядо й — с възглавници, подпъхнати зад гърба му. На коляното му лежи списание с кръстословици. Тя вижда, че той все още има само един крак и той е фалшив — лъскав и розов, с малък черен чорап и обувка накрая. Вентилаторът, заседнал в гърлото му, го няма. На негово място има грапав белег във формата на кръст.

Той не е като Брадуел, Ел Капитан и Хелмут в гостната. Изглежда знае, че тя е тук. Но тогава той казва:

— Мога ли да Ви помогна? — сякаш тя е непозната.

— Това съм аз — отвръща тя.

— Здравей — казва дядо й, но тонът му е смутен, сякаш никога преди това не я е виждал.

— Преша — припомня му тя. — Това съм аз, Преша.

Той затваря очи за секунда и силно ги стиска, сякаш името й му причинява някаква болка. Когато отваря очи, се усмихва.

— Това е името на съпругата ми — накрая казва той. — Тя почина преди няколко години.

В този момент Преша се приближава до дядо си. Тя вдига ръка, за да докосне неговата, но се поколебава. Иска й се да почувства топлината му. Ами ако това е просто трик, жесток трик?

Тя слага ръката си върху неговата… и усеща сухата му кожа и еластичността на болните му от артрит стави.

— Ти си истински — казва тя. — Но не ме познаваш.

Той й се усмихва.

Очите й парят от сълзите.

— Партридж! Лайда! — вика ги тя.

Лайда се появява на вратата.

— Той е истински — казва Преша. — Трябва да го измъкнем от тук. Трябва да е с нас.

Лайда е потресена от вида на стареца.

— Партридж! — крещи Преша. — Къде си?

Сега Преша протяга ръка и докосва всичко: стената, картините, дръжките на вратата, една ваза. Понякога нещата са истински, а понякога ръката й преминава през тях, сякаш са въздух.

— Партридж! — продължава да крещи тя. — Партридж!

Няма отговор. Тя се затичва към кухнята, през която беше преминала набързо първия път.

Една жена стои пред мивката и мие чинии, а Партридж седи на кухненската маса.

— Ти си върнал обратно дядо ми.

— Само дето паметта му я няма — отвръща той.

— Но той е жив — казва тя. — Ти си го направил. Благодаря ти!

Той хвърля поглед на жената до мивката и пита Преша:

— Не знаеш ли коя е тя?

Преша се приближава до плота. Накланя се напред и вижда лицето на майка си, профила на деликатния й нос и брадичката. Очите й са благи. Изпъстрените й с лунички ръце са голи. Сапунените балончета блестят върху повърхността на водата. В този момент тя вдига едно балонче върху дланта си и го духа, докато то не се издига и понася във въздуха, преди да се пукне.

Преша протяга ръка да я докосне.

— Не го прави — спира я Партридж. — Не я докосвай.

Айралийн влиза усмихната в стаята.

— Това си заслужава да се запази, нали? Дом, пълен с близки хора. Всички онези, които сте загубили, но усъвършенствани. Сега вече не можете да разрушите Купола. Не и когато това място съществува. Можеш да го наречеш дом, Преша.