Мари Лу - Феноменът

Продължавах да не казвам нищо. За какво говореше той? Какво виждаше изписано на лицето ми? Как изглеждах в този миг?

Дей въздъхна, когато продължих да мълча. Изражението му беше непоносимо.

— Джун — бавно изрече той. Зад думите гласът му звучеше така, сякаш всеки миг щеше да секне. — Нещата между нас абсолютно никога няма да се получат.

И ето това беше истинската причина — защо . Поклатих глава, не желаейки да чуя останалото. Не и това. Моля те, не го изричай, Дей, моля те, не го изричай.

— Ще измислим някакво решение — започнах аз. Детайлите започнаха да се стичат. — Мога известно време да работя в столичните патрули. Това така или иначе би било по-приемлива опция. Ще изучавам цялата дейност на някой сенатор, ако наистина искам да вляза в политиката. Дванадесет от сенаторите…

Дей дори не можеше да ме погледне.

— Не ни е било писано да сме заедно. Просто има… твърде много неща, които се случиха. — Той притихна. — Твърде много неща.

Тежестта в думите му ме порази. Това нямаше нищо общо с позицията на принцепс, а беше свързано с нещо друго. Дей щеше да каже всичко това, дори и ако Андън никога не ми беше предложил нищо. Спорът, който имахме, когато бяхме в подземния тунел. Исках да му възразя, че жестоко бърка, но дори не можех да оспоря аргумента му. Защото беше прав. Как беше възможно да смятам, че ние никога няма да понесем последствията на това, което му бях причинила? Как можех да съм толкова арогантна, за да допускам, че накрая всичко ще се нареди, че извършването на няколко добри дела щеше да компенсира цялата болка, която му бях причинила? Истината никога нямаше да се промени. Без значение колко силно се опитваше той; всеки път, когато ме погледнеше, щеше да вижда какво се бе случило със семейството му. Щеше да вижда какво бях сторила. Това винаги щеше да го преследва — то завинаги щеше да стои помежду ни.

Трябва да го оставя.

Усещах сълзите, които заплашваха да се излеят от очите ми, но не посмях да им позволя да паднат.

— И така — прошепнах аз с треперещ от положеното усилие глас. — Това е краят? След всичко случило се? — И докато произнасях думите, знаех, че няма смисъл. Нещата бяха необратими. Нямаше връщане назад.

Дей се прегърби и притисна ръка към очите си.

— Толкова съжалявам — прошепна той.

Изминаха няколко дълги секунди.

След цяла вечност аз тежко преглътнах. Нямаше да си позволя да плача. Любовта е нелогична, любовта има последици — бях си причинила това сама и трябваше да мога да го преглътна. Ами преглътни го, Джун. Аз бях тази, която трябваше да съжалява. Най-накрая, вместо да кажа това, което исках, успях да се преборя с тремора в гласа си и да отвърна малко по-подобаващо. Това, което трябваше да изрека.

— Ще уведомя Андън.

Дей прокара ръка през косата си, отвори уста, за да каже нещо и отново я затвори. Виждах, че има и друга част от целия този сценарий, която той не ми споделяше, но аз не го притиснах. Това нямаше да промени нещата, така или иначе — вече имаше достатъчно причини, които обясняваха защо не ни беше писано да бъдем заедно. Очите му отразяваха лунната светлина, която се разливаше през прозореца. Измина още един миг между нас, изпълнен единствено с шепота на дишането ни.

— Ами, аз… — Гласът му секна и той стисна ръцете си в юмруци. Остана така за секунда, опитвайки да се овладее. — Трябва да поспиш. Сигурно си изморена. — Той стана и пооправи куртката си. Разменихме си последни кимвания за сбогуване. След това той учтиво ми се поклони и започна да се отдалечава. — Лека нощ, Джун.

Сърцето ми се късаше, пръснато на парченца, процеждащо кръв. Не можех да го оставя да си тръгне по такъв начин. Бяхме преминали през много неща, за да се превърнем в непознати. Сбогуването между нас трябва да е нещо повече от един учтив поклон. Изведнъж успях да намеря сили в краката си и се втурнах към него, точно когато той стигна вратата.

— Дей, почакай…

Той се завъртя. Преди да успея да изрека още нещо, той хвана лицето ми с ръце. След което ме целуна един последен път, заля ме с топлината си, вдъхна ми живот, любов и болезнена тъга. Обгърнах с ръце врата му, а той ме улови през кръста. Устните ми се разтвориха за него, устата му отчаяно се доближи до моята и ме погълна, поемайки всеки мой дъх. Не ме пускай — безмълвно го умолявах аз. Но усещах как устните му казват сбогом и вече не можех да сдържа сълзите си. Той трепереше. Лицето му беше мокро. Държах се за него, сякаш щеше да изчезне, ако го пуснех, сякаш щях да остана сама в тази тъмна стая насред празното пространство. Дей, момчето от улицата, което не притежаваше нищо друго, освен дрехите на гърба си и искреността в очите си, владееше сърцето ми.