Мари Лу: Феноменът

ЛАС ВЕГАС, НЕВАДА

РЕПУБЛИКА АМЕРИКА

НАСЕЛЕНИЕ: 7 427 431

4 януари, 19:32 часа

Стандартно океанско време

Тридесет и пет дни след смъртта на Метиъс

Дей се събуди внезапно до мен. Челото му бе плувнало в пот, а бузите — подгизнали от сълзи. Дишането му бе учестено.

Наведох се над него и отметнах мокър кичур коса от лицето му. Драскотината на рамото ми вече бе хванала коричка, но от движението отново започна да пулсира. Дей се изправи и седна, потърка изтощено с ръка очите си и огледа люшкащата се автомотриса, сякаш търсеше нещо. Погледът му първо се спря върху купчините щайги в един тъмен ъгъл, после на зеблото, което покриваше пода, и накрая върху малкия вързоп с храна и вода, който се намираше между нас. Всички тези действия му отнеха около минута — толкова му бе необходимо, за да се преориентира и да си спомни, че сме се качили да се возим без пари на влака, пътуващ за Вегас. Няколко секунди изминаха, преди той да осъзнае скованата поза, в която бе застанал, и да се отпусне назад до стената.

Нежно го потупах по ръката.

— Добре ли си? — Постоянно му задавах този въпрос.

Дей повдигна рамене.

— Да — измърмори той. — Сънувах кошмар.

Бяха изминали девет дни, откакто се измъкнахме от резиденция „Батала“ и избягахме от Лос Анджелис. Оттогава Дей имаше кошмари всеки път, когато затвореше очи. В самото начало на бягството ни, когато успяхме да отделим няколко часа за почивка в едно изоставено локомотивно депо, той се беше събудил с викове като ударен от гръм. Имахме късмет, че нито войниците и патрулиращите по улиците полицаи не го чуха. След тази случка аз развих навика да го галя по косата веднага след като заспеше, да целувам бузите, челото и клепачите му. Той все още се събуждаше задъхан и облян в сълзи, а очите му обезумяло се оглеждаха за нещата, които бе изгубил. Но поне го правеше безгласно.

Понякога, когато Дей оставаше безмълвен, както сега, се чудех доколко успява да запази здравия си разум. Тази мисъл ме плашеше. Не можех да си позволя да го загубя. Постоянно си напомнях, че бе по чисто практични причини: шансът ни да оцелеем сами бе малък, а неговите умения допълваха моите. Освен това… нямаше кой друг да закрилям. Аз също ронех сълзи, макар че винаги го изчаквах да заспи, преди да си поплача. Снощи плаках за Оли. Чувствах се глупаво да ридая за кучето си, когато републиката беше избила нашите семейства, но не можах да се спра. Метиъс бе този, който го донесе вкъщи — бяла топчица с гигантски лапи, увиснали уши и топли кафяви очи, — най-сладкото и тромаво същество, което бях виждала. Оли беше моето момче, а аз го бях изоставила.

— Какво сънува? — попитах шепнешком Дей.

— Не си спомням. — Той се понамести и потрепна, когато неволно опря ранения си крак в пода. Тялото му се изпъна от болката и аз видях колко силни бяха ръцете му под ризата, възлите от жилести мускули, придобити на улицата. Устните му изпуснаха тежка въздишка.

Начинът, по който ме бе избутал до стената в уличката, страстта в първата му целувка. Престанах да се фокусирам върху устните му и се отърсих от спомена засрамена.

Той кимна към вратите на автомотрисата.

— Къде се намираме сега? Би трябвало да сме наблизо.

Изправих се, доволна от отклонението, и се опрях на клатещата се стена, докато надничах през прозорчето на автомотрисата. Пейзажът не се бе променил особено — безкрайни редици от кули с апартаменти, фабрики, комини и стари, извиващи се магистрали, всичко това окъпано в синьо и сивкаво-червено от следобедния дъжд. Все още преминавахме през бедняшките сектори. Те изглеждаха почти идентично с тези в Лос Анджелис. В далечината огромен язовир се разпростираше през половината от зрителната ми линия. Изчаках един джъмботрон да проблесне, докато преминавахме покрай него, след което присвих очи, за да видя ситните букви в долния ъгъл на екрана.

— Болдър Сити, Невада — отговорих на въпроса му. — Вече наистина сме близо. Влакът вероятно ще спре тук, но след не повече от тридесет и пет минути трябва да пристигнем във Вегас.

Дей кимна. Наведе се, развърза торбата с храната и си потърси нещо за ядене.

— Добре. Колкото по-бързо пристигнем, толкова по-скоро ще открием патриотите.

Дей изглеждаше резервиран. Понякога ми споделяше кошмарите си — как се проваля на Изпитанието, изгубва Тес по улиците или бяга от патрулите, които проверяват за заразата. Кошмари за това, че е най-търсеният престъпник в републиката. В други случаи, когато се държеше по подобен начин, без да споделя сънищата си, знаех, че са били свързани със семейството му — смъртта на майка му и Джон. Може би беше по-добре, че не ми споделяше за тези кошмари. Собствените ми сънища ме преследваха и не бях сигурна дали притежавам достатъчно смелост да науча за неговите.