Мари Лу - Феноменът

— Джун, зная, че не си свикнала да възприемаш патриотите като съюзници — отвърна Дей. — Била си обучавана да ги ненавиждаш. Но те са потенциален съюзник. Имам им повече доверие, отколкото на републиката. А ти?

Не бях сигурна дали целеше думите му да прозвучат обидно. Дей бе пропуснал смисъла на това, което се опитвах да посоча: Патриотите вероятно нямаше да ни помогнат и тогава щяхме да се окажем в задънена улица насред милитаризирания град. Но Дей смяташе, че съм разколебана, защото нямам доверие на патриотите. Че дълбоко в себе си аз все още съм Джун Ипарис, най-възхваленият феномен на републиката… че все още съм предана на тази държава. А дали беше така? Сега бях престъпница и никога нямаше да мога да се върна към удобствата на стария си живот. Тази мисъл остави неприятно усещане за празнота в стомаха ми, сякаш липса от това, че вече не бях любимката на републиката. Може би наистина бе така.

Ако вече не бях галеница на републиката, то коя бях?

— Добре. Ще се опитаме да открием патриотите — отговорих аз. Очевидно бе, че няма да успея да го придумам да постъпи другояче.

Дей кимна.

— Благодаря — прошепна той.

Нещо като намек за усмивка се появи върху очарователното му лице и ме притегли с неустоима топлина, но Дей не се опита да ме прегърне. Не се пресегна, за да хване ръката ми. Не се премести по-наблизо, за да се докоснат раменете ни, не ме помилва по косата, не прошепна успокояващо в ухото ми, нито опря глава до моята. Не бях осъзнала колко много съм започнала да копнея за тези дребни жестове. По някакъв начин в този миг ние се почувствахме отчуждени.

Може би кошмарът му е бил свързан с мен.

Последвалото събитие се случи, веднага след като достигнахме главния район на Лас Вегас. Съобщението.

Първо на първо, ако имаше място в Лас Вегас, където не трябваше да се озоваваме, то това бе главният район. Джъмботрони, по шест на брой, наблъскани във всеки квартал, бяха наредени от двете страни на оживените улици на града, а върху екраните им се излъчваше безкраен поток от новини. Множество заслепяващи прожектори натрапчиво претърсваха стените. Сградите тук трябва да бяха поне два пъти по-големи от тези в Лос Анджелис. В центъра доминираха внушителни небостъргачи и грамадни въздушни докове във формата на пирамиди, осем от тях с квадратна основа и равностранни триъгълни страни, с ярки светлини, които излизаха като лъч от върховете им. Пустинният въздух вонеше на пушек и се усещаше болезнено сух — тук нямаше нито утоляващи жаждата урагани, нито брегови линии или езера. Войски се движеха нагоре-надолу по улицата в правоъгълни формации, типични за Вегас, облечени в черни униформи с военноморски нашивки на войници, които отиват и се връщат на смени от бойния фронт. По-нататък, след тази главна улица с небостъргачи, имаше редици с изтребители, заели позиция върху широка писта. Въздушните кораби минаваха отгоре.

Това бе военен град, свят на войници.

Слънцето току-що бе залязло, когато двамата с Дей се отправихме към главния район в посока другия край на улицата. Той се беше облегнал на рамото ми, докато се опитвахме да се смесим с тълпите, дишането му бе учестено, а лицето — изкривено от болка. Полагах всички възможни усилия, за да го подкрепям, без да изглеждам подозрително, но тежестта му ме заставяше да вървя в криволичеща линия, сякаш бях прекалила с пиенето.

— Как се справяме? — прошепна Дей в ухото ми и усетих топлите му устни по кожата си.

Не бях сигурна дали той е в полусъзнание от болката, или пък беше заради дегизировката ми, но нямах нищо против безсрамното му флиртуване тази вечер. Промяната след мъчителното ни пътуване във влака бе приятна. Той внимаваше да не повдига главата си, очите му бяха скрити под дълги мигли, извръщаха се от войниците и шареха напред-назад по тротоарите. Дей се наместваше неловко във военната си куртка и панталони. Черна войнишка шапка скриваше светлорусата му коса и голяма част от лицето му.

— Достатъчно добре — отвърнах аз. — Не забравяй, че си пиян. И щастлив. Трябва похотливо да си увиснал върху придружителката си. Опитай се да се усмихваш малко повече.

Лицето на Дей се озари от огромна изкуствена усмивка. Очарователна, както винаги.

— О, стига де, скъпа. Мислех, че се справям доста добре. Ръката ми е обгърнала най-красивата компаньонка в този квартал… как е възможно да не съм увиснал похотливо върху теб? Не изглеждам ли така, сякаш те желая страстно? Ето ме, целият изпълнен с похот. — Миглите му изпърхаха към мен.