Мари Лу - Феноменът

— Ти май наистина си си поставил за цел да откриеш патриотите, нали? — попитах аз, докато Дей изваждаше старо пържено тесто от торбата с провизии.

Не за пръв път поставях под въпрос настойчивостта му да отиде във Вегас, затова внимавах за начина, по който подходих към въпроса. Последното, което исках Дей да си помисли, бе, че не ми пука за Тес или че се страхувах да се срещна с прословутата бунтовническа групировка на републиката.

— Тес тръгна с тях доброволно. Не я ли подлагаме на опасност, като се опитваме да си я върнем обратно?

Дей не отговори веднага. Разчупи пърженото тесто наполовина и ми предложи едното парче.

— Вземи си малко. Не си яла от доста време.

Повдигнах учтиво ръка.

— Не, благодаря. Не обичам пържено тесто.

Мигновено ми се прииска да върна думите си назад. Дей сведе очи и сложи второто парче в торбата с провизиите, след което безмълвно започна да яде своето. Колко глупаво, глупаво изявление от моя страна. Не обичам пържено тесто. На практика чувах мислите, които минаваха през главата му.

Горкото, богаташко момиченце с изискани маниери. Не може да си позволи да не харесва храна. Скастрих се сама наум, след което мислено се зарекох да внимавам какви ги приказвам.

След няколко хапки Дей най-сетне отговори:

— Не мога просто да оставя Тес, без да зная дали е добре.

Разбира се, че не можеше. Дей никога нямаше да изостави някой, за когото го бе грижа, особено момичето сираче, с което бе израснал на улиците. Разбирах също и потенциалната полза от срещата с патриотите — в крайна сметка тези бунтовници бяха помогнали на мен и Дей да избягаме от Лос Анджелис. Имаха голям брой хора и бяха добре организирани. Може би разполагаха с информация какво смяташе да прави републиката с малкия брат на Дей, Идън. Може би дори щяха да помогнат, като излекуват гноясалата рана на крака му — още от онова съдбоносно утро, когато командир Джеймсън го бе простреляла в бедрото и го бе арестувала, раната му ту се подобряваше, ту се влошаваше. Сега левият му крак представляваше маса от потрошена, кървяща плът. Той се нуждаеше от медицинска помощ.

Все пак имахме един проблем.

— Патриотите няма да ни помогнат без някакъв вид заплащане — обясних аз. — Какво можем да им дадем? — За да подчертая довода, бръкнах в джобовете си и извадих оскъдните ни финансови запаси. Четири хиляди банкноти. Всичките пари, които имах в себе си, преди да побегнем. Не можех да повярвам колко много ми липсваше луксът от стария ми начин на живот. Милиони бяха вписани под фамилното ми име; банкноти, до които никога повече нямаше да имам достъп.

Дей излапа тестото и се залови да обмисля думите ми с плътно присвити устни.

— Да, знам — заяви той и прокара ръка през сплъстената си руса коса. — Но какво предлагаш да предприемем? При кой друг можем да отидем?

Безпомощно поклатих глава. Дей беше прав — колкото и да не ми се искаше отново да се видя с патриотите, възможностите ни бяха доста ограничени. Когато бунтовническата групировка ни помогна да избягаме от резиденция „Батала“ и докато Дей все още бе в безсъзнание, а аз ранена в рамото, бях помолила патриотите да ни позволят да отидем с тях във Вегас. Надявах се, че те ще продължат да ни помагат.

Бяха отказали.

„Плати ни да измъкнем Дей от екзекуцията. Не си ни платила да мъкнем ранените ви задници чак до Вегас — бе ми заявила Киеде. — Войниците от републиката са по петите ви, за бога. Ние не сме приют за бедни, който предлага безплатна храна. Не искам да рискувам кожата си заради вас двамата отново, освен ако няма да изкарам пари от това“.

До този момент почти вярвах, че на патриотите им пука за нас. Но думите на Киеде ме върнаха в реалността. Те ни бяха помогнали, защото й платих 200 000 републикански банкноти, парите, които получих като награда за залавянето на Дей. Дори тогава усилията ми да убедя Киеде да изпрати своите другари от патриотите, за да ни помогнат, отне известно време.

Да позволят на Дей да види Тес. Да му помогнат да излекува крака си. Да ни дадат информация за местонахождението на брата на Дей. За всички тези неща щяха да са ни необходими подкупи. Само да бях имала възможност да взема още пари, преди да избягаме!

— Вегас е възможно най-лошият град, който можем да обикаляме сами — обясних на Дей, докато внимателно разтривах заздравяващото си рамо. — А и е възможно патриотите дори да не искат да се срещнат с нас. Просто искам да се уверя, че сме обмислили и това.