Мари Лу - Феноменът

… към знамето на великата Американска република…

Внезапно излъчването спря. На улицата настъпи мълчание, след което се чу хор от объркани шепнещи гласове. Намръщих се. Това бе необичайно. Никога не бях виждала клетвата да бъде прекъсвана, нито веднъж. А системата на джъмботроните бе свързана така, че когато се прекъснеше един екран, това не засягаше останалите.

Дей вдигна поглед към празните монитори, докато моите очи се стрелкаха към войниците, наредени по улицата.

— Непредвиден инцидент? — учуди се той. Тежкото му дишане ме притесни.

Дръж се още малко. Не можем да спрем тук.

Поклатих глава.

— Не. Погледни войниците. — Кимнах леко към тях. — Променили са позите си. Пушките им вече не са закачени на раменете — сега ги държат. Приготвят се за някаква реакция от тълпата.

Дей поклати главата си бавно. Изглеждаше обезпокоително блед.

— Нещо се е случило.

Портретът на Електора изчезна от джъмботроните и веднага бе заменен с нова поредица от изображения. Те показваха мъж, който беше образ и подобие на Електора, само че много по-млад, едва навършил двадесет, със същите зелени очи и тъмна, къдрава коса. За миг си спомних лекото вълнение, което бях почувствала, когато го бях срещнала за първи път на тържествения бал. Това бе Андън Ставрополос, синът на Електор Примо.

Дей бе прав. Нещо значимо се беше случило.

Електорът на републиката бе умрял.

Нов, оптимистичен глас се чуваше от високоговорителите.

— Преди да продължим нашата клетва, ние трябва да инструктираме всички войници и граждани да заменят портретите на Електора в своите домове. Можете да получите нов портрет от местния полицейски участък. Проверките, които ще се уверят във вашето сътрудничество, ще започнат след две седмици.

Гласът анонсира мнимите резултати от общонародните избори. Но никъде не се спомена нищо за смъртта на Електора. Или пък за повишението на сина му.

Републиката просто беше продължила със следващия си Електор без никакво колебание, сякаш Андън и баща му бяха една и съща личност. Главата ми се замая — опитах се да си спомня какво бях научила в училище за избирането на нов Електор. Той винаги посочваше своя наследник, а национални избори само потвърждаваха решението. Не бе учудващо, че Андън е следващият по реда на наследство, но нашият Електор бе на власт от десетилетия, много преди аз да съм била родена. Сега той си бе отишъл. Нашият свят се беше променил само за няколко секунди.

Както на нас с Дей, така и на всички на улицата беше станало ясно какво е уместно да бъде сторено: сякаш като по сценарий всички се поклонихме на портретите по джъмботроните и изрецитирахме останалата част от клетвата, която се бе появила върху екраните… към нашия Електор Примо, към нашите прославени щати, към единството срещу колониите, към нашата неизбежна победа!

Повтаряхме това отново и отново, докато думите продължаваха да стоят на екрана, без някой да се осмели да спре. Хвърлих поглед към войниците, строени по улиците. Ръцете им бяха стиснали здраво оръжието. Накрая след миг, който сякаш продължи часове, думите изчезнаха и джъмботроните отново започнаха да излъчват новинарския преглед. Всички ние отново започнахме да се движим, сякаш нищо не се бе случило.

Тогава Дей се препъна. Този път усетих как той потрепери и сърцето ми се сви.

— Не се предавай — прошепнах аз. За моя изненада почти не изрекох: Не се предавай, Метиъс. Опитах се да го изправя, но Дей се изплъзна от ръцете ми.

— Съжалявам — измънка в отговор той. Лицето му лъщеше от пот, очите му бяха плътно затворени от болка. Дей повдигна два пръста към челото си. Спри. Нямаше да успее.

Огледах се обезумяла наоколо. Твърде много войници — все още имахме да извървим голямо разстояние.

— Не, ти трябва да продължиш — казах решително аз. — Не се предавай. Ще се справиш.

Но този път бе безсмислено. Преди да успея да го хвана, той падна на ръце и рухна на земята.

Електор Примо беше мъртъв.

Цялата демонстрация изглеждаше доста жалка, нали? Човек би си помислил, че смъртта на Електора ще бъде съпроводена от някакъв божествен погребален марш, паника по улиците, национален траур, маршируващи войници, които стрелят салюти в небето. Огромен банкет, ниско спуснати флагове, бели знамена, веещи се над всяка сграда. Нещо налудничаво от този сорт. Но аз не бях живял достатъчно дълго, за да бъда свидетел на смъртта на Електор. Като изключим повишението на наследника по желание на покойния Електор и някакви измислени показни национални избори, не знаех какво друго можеше да се случи.