Мари Лу - Феноменът

— Означава, че ти умираш, Дей.

20:07 часа

Два дни след изписването ми

Небостъргачът „Оксфорд“, сектор „Лодо“, Денвър

22ºС на закрито

Дей беше изписан вчера в седем сутринта. Оттогава му се бях обаждала три пъти, но нямаше отговор. Едва преди няколко часа най-сетне чух гласа му в слушалката.

— Свободна ли си днес, Джун? — Потреперих от нежността в гласа му. — Имаш ли нещо против да се отбия? Искам да говоря с теб.

— Заповядай — отвърнах аз. И това беше горе-долу всичко, което си казахме.

Щеше да пристигне скоро. Засрамено трябваше да си призная, че макар да се бях опитала да си намеря някакво занимание, като подреждах апартамента и четках козината на Оли, единственото, за което си мислех, бе какво искаше да обсъди Дей с мен.

Беше странно отново да имам свое собствено жилищно пространство, обзаведено с огромен брой нови и непознати вещи. Лъскави дивани, натруфени полилеи, стъклени маси, дървени подове. Луксозни предмети, към които вече изпитвах известно неудобство, че притежавам. Навън, от другата страна на прозореца, се сипеше лек пролетен сняг. Оли спеше до мен на един от двата дивана. След като ме изписаха от болницата, войниците ме ескортираха с джип дотук, до небостъргача „Оксфорд“, и първото нещо, което видях, когато пристъпих вътре, беше Оли, който въртеше опашка като луд и пъхаше нетърпеливо носа си в ръцете ми. Казаха ми, че Електорът отдавна помолил кучето ми да бъде доведено в Денвър, където да се погрижат за него. Веднага след като Томас ме беше арестувал. Сега кучето, тази малка частица от Метиъс, ми беше върнато. Запитах се какво ли си мислеше Томас за всичко това. Дали просто щеше да следва устава, както винаги, и щеше да ми се поклони следващия път, когато ме видеше, вричайки се във вечна преданост? Може би Андън беше заповядал да го арестуват заедно с командир Джеймсън и Рейзър. Не можех да преценя как щях да се почувствам от това.

Вчера погребаха Киеде. Щяха да я кремират и да я отбележат с мъничка табела върху стената на една погребална кула, но аз настоях за нещо по-хубаво. За истинско парче земя. Един квадратен метър нейно собствено пространство. Андън, естествено, се съгласи. Ако Киеде беше все още жива, къде ли щеше да бъде? Щеше ли републиката официално да я назначи в своите въздушни сили? Дали Дей вече бе посетил гроба й? Дали обвиняваше себе си за смъртта й, както аз се обвинявах? Това ли беше причината да чака толкова дълго, след като го бяха изписали от болницата, за да се свърже с мен?

Какво щеше да се случи сега? Накъде щяхме да поемем оттук нататък?

20:12 часа. Дей закъсняваше. Не спирах да гледам вторачено вратата, не можех да правя нищо друго, страхувах се, че ще го изпусна, дори и само да премигна.

20:15 часа. Тихо позвъняване отекна в апартамента. Оли се размърда, наостри уши и изскимтя. Той е тук. Направо скочих от дивана. Дей стъпваше толкова леко, че дори кучето ми не можеше да чуе как той се приближава надолу по коридора отвън.

Отворих вратата — след това замръзнах на място. Поздравът, който си бях подготвила, заседна в гърлото ми. Дей стоеше пред мен с ръце в джобовете, изглеждаше зашеметяващо в чисто нова републиканска униформа, черна, с дълги сиви кантове, спускащи се от двете страни на панталоните и около краищата на ръкавите, военната му куртка имаше плътна скосена яка, която беше скроена по модела на столичната войска в Денвър, чифт елегантни бели неопренови ръкавици, които виждах да се подават от джобовете на панталоните, като и двете бяха декорирани с тънка златна верижка. Косата му падаше под раменете на лъскави пластове и беше покрита с нежния пролетен сняг, който се сипеше отвън. Очите му бяха изумително светлосини и прекрасни — а върху дългите мигли, които ги ограждаха, искряха няколко снежинки. Трудно можех да устоя на тази гледка. Едва сега осъзнах, че всъщност никога не го бях виждала облечен официално, а камо ли във войнишко облекло. Не бях си и помислила как ще изглежда при обстоятелства, които щяха да изтъкнат красотата му.

Дей забеляза изражението ми и ми хвърли иронична усмивка.

— Това е заради една бърза снимка — обясни той, показвайки униформата си, — в която ние с Електора си стискаме ръцете. Изборът не беше мой. Очевидно. Дано да не съжалявам, че дадох подкрепата си за този тип.

— Успя ли да се изплъзнеш на тълпите, събрани пред жилището ти? — най-сетне се обадих аз. Бях се съвзела достатъчно, за да извия устните си в усмивка и да отвърна на неговата. — Слуховете твърдят, че хората те призовават да станеш новият Електор.