Мари Лу - Феноменът

— Не зная какво да кажа на Андън — завърших аз. — Той не ме е притискал, но трябва скоро да му дам отговор.

Дей не отвърна. Потокът ми от думи увисна в мълчанието между нас. Не можех да опиша емоцията по лицето му — нещо объркано, нещо изтръгнато от погледа му и разпръснато по пода. Дълбока, тиха тъга, която ме разкъсваше надве. Какво се случваше в главата на Дей? Мислеше ли по същия начин, по който и аз, когато чух предложението за първи път, че Андън ми предлага това, защото се интересува по интимен начин от мен? Дали се чувстваше тъжен, защото това щеше да означава, че ще прекараме десет години, без почти да се виждаме? Гледах го и чаках, опитвах се да предположа какво щеше да каже. Естествено, че идеята нямаше да му хареса, естествено, че щеше да протестира. Аз самата не се чувствах доволна от…

Внезапно Дей проговори.

— Приеми предложението — прошепна той.

Наведох се към него, защото си помислих, че не съм го чула правилно.

— Какво?

Дей внимателно ме огледа. Ръката му леко трепна, сякаш искаше да я вдигне и да докосне бузата ми. Вместо това, тя остана на мястото си.

— Дойдох, за да ти кажа, че трябва да приемеш предложението — тихо повтори той.

Примигнах. Гърлото ме болеше — зрението ми плуваше в мъгла от светлина. Не беше възможно това да е реакцията — очаквах дузина различни отговори от Дей, с изключение на този. Или може би не бях шокирана толкова много от отговора, колкото от начина, по който го беше изрекъл. Сякаш се отказваше. Изгледах го втренчено за миг и се запитах дали не си въобразявам. Но изражението му — тъжно и резервирано — остана непроменено. Извърнах се, преместих се на ръба на дивана и през сковаността, която беше обзела ума ми, успях единствено да се сетя да прошепна:

— Защо?

— А защо не? — попита Дей. Гласът му беше хладен, смачкан като мъртво цвете.

Не разбирах. Може би се изразяваше саркастично. Или може би се готвеше да заяви, че все пак иска да намери начин да бъдем заедно. Но той не добави нищо към отговора си. Защо ме моли да приема това предложение? Мислех, че ще бъде толкова щастлив, когато всичко най-накрая приключеше, че ние можехме да се опитаме отново да водим някакво подобие на нормален живот, каквото и да значеше това. Щеше да е толкова лесно за мен да измисля някакъв компромисен вариант за предложението на Андън или дори напълно да го отхвърля. Защо не ми предложи това? Смятах, че Дей е по-емоционалният от нас двамата.

Той се усмихна горчиво, когато аз не отговорих веднага. Седяхме, без да се държим за ръце, оставили света да виси тежко помежду ни, слушайки как тихо отминават секундите. След няколко минути той си пое дълбоко дъх и рече:

— Аз, ъъъм… трябва да ти кажа и нещо друго.

Кимнах мълчаливо и зачаках да продължи. Страхувах се от това, което щеше да каже. Страхувах се, че щеше да обясни защо.

Той се колеба доста дълго, но когато проговори, поклати глава и тъжно се засмя. Виждах, че беше променил решението си — първоначално беше пожелал да ми сподели някаква тайна, но след това обратно я беше прибрал дълбоко в сърцето си.

— Знаеш ли, понякога се питам как ли щяха да се развият нещата, ако аз просто… те бях срещнал един ден. Както се срещат нормалните хора. Ако просто бях минал покрай теб на някаква улица в една слънчева утрин и си бях помислил, че си сладка, след което да се спра, да се ръкувам с теб и да кажа: „Здрасти, аз съм Даниел“.

Затворих очи при тази толкова мила мисъл. Колко непринудено би било това. Колко просто.

— Само ако можеше да се случи — прошепнах аз.

Дей хвана златната верижка на ръкавицата си.

— Андън е Електор Примо на цялата република. Има вероятност да няма друга подобна възможност.

Знаех какво се опитваше да каже.

— Не се притеснявай, не че не мога да оказвам влияние върху републиката, дори и ако откажа това предложение или пък успея да намеря някакъв междинен вариант. Това не е единственият начин…

— Чуй ме, Джун — тихо рече той и вдигна ръце, за да ме прекъсне. — Не знам дали ще имам смелостта да кажа това отново. — Потреперих от начина, по който устните му произнесоха името ми. Той ми хвърли усмивка, от която нещо вътре в мен се разби на парчета. Не зная защо, но изражението му беше такова, сякаш ме виждаше за последен път. — О, хайде де, и двамата знаем какво трябва да се случи. Ние се познаваме само от няколко месеца. Но аз съм прекарал целия си живот, борейки се със системата, която сега Електорът иска да промени. А ти… ами семейството ти е пострадало не по-малко от моето. — Той направи пауза и погледът му стана замислен. — Може и да се справям добре с бръщолевенето на речи от върха на някоя сграда и да въздействам на тълпата. Но аз не зная нищо за политиката. Бих могъл да бъда единствено една пионка. Докато ти… ти винаги си била всичко, от което се нуждаят хората. Имаш възможността да промениш нещата. — Той ме хвана за ръката и докосна мястото на пръста ми, където преди стоеше пръстенът му. Усетих мазолите по дланите му, лекия копнеж в жеста му. — Изборът е твой, разбира се, но ти знаеш какво трябва да се направи. Недей да си променяш решението, защото се чувстваш виновна или нещо подобно. Не се притеснявай за мен. Зная, че това е причината, която те спира — виждам го изписано на лицето ти.