Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Според ранните доклади, съветските съдове бяха изстреляли балистични ракети в 9:58 часа, но в по-късните доклади се отбелязваше, че един от американските командири на подводница вероятно е изстрелял круизни ракети, без да получи необходимото разрешение. Вече беше късно да се прецени кой беше стрелял първи. А и нямаше значение. Първият съветски удар беше насочен към Вашингтон — три ядрени ракети се врязаха в Пентагона, четвърта удари Капитолия, а пета — военновъздушната база „Андрюс“. Изстреляните към Ню Йорк ракети удариха „Уолстрийт“ и „Таймс Скуеър“ за около две минути. Почти веднага след това съветските балистични ракети замаршируваха по източното крайбрежие, но по това време бомбардировачи В-1 вече летяха към сърцето на Русия, американските подводници отговаряха на огъня, а ракети на НАТО и страните от Варшавския договор пищяха над Европа. Руски подводници се промъкнаха на западното крайбрежие и изстреляха ядрените си глави, които удариха Лос Анджелис, Сан Франциско, Сан Диего, Сиатъл, Портланд, Финикс и Денвър, а след това по-широкообхватните междуконтинентални балистични ракети с повече ядрени глави — истинските гадни копелета — паднаха в Аляска и на полюса, като покосиха военновъздушни бази и западни ракетни установки и изпепелиха градовете за няколко минути. Омаха беше една от първите цели, а с него и щабът на Стратегическото въздушно командване. В 12:09 часа в слушалките на техниците пристигна последният приглушен сигнал от НОРАД:

— Последните птички излетяха.

С това съобщение, което означаваше, че последните „Минитмън III“ и круизни ракети са изстреляни от скритите някъде в Северна Америка силози, НОРАД се изгуби.

Хана си беше сложил слушалки и на тях слушаше пристигащите доклади. Президентът беше свалил своите, когато НОРАД утихна. Усещаше пепелта в устата си и не искаше да мисли какво се намира в онова черно куфарче от другата страна на пътеката.

Хана слушаше далечните гласове на командирите на подводници и пилотите на бомбардировачи, които все още търсеха цели или се опитваха да избегнат разрушенията в бързите и яростни конфликти по половината планета. Военноморските сили на двете страни бяха заличени и в този момент Западна Европа беше смазвана между наземните войски. Той се беше съсредоточил върху далечните призрачни гласове, които се носеха над бурята от статичен шум, защото ако отместеше мислите си от настоящата работа към нещо друго, щеше да полудее. Не го наричаха Железния Ханс безпричинно. Пределно ясно му беше, че не може да позволи на спомените и угризенията да го отслабят.

Въздушният команден център беше ударен от турбулентност, която запрати яростно самолета нагоре и после го стовари надолу с ужасяваща скорост. Президентът се държеше здраво за подлакътниците на седалката си. Знаеше, че никога вече няма да види съпругата и сина си. Вашингтон приличаше на Луната, само дето всичко беше в пламъци, Декларацията за независимостта и Конституцията се бяха превърнали в пепел в разрушената сграда на Архива, а мечтите на милиони умове бяха унищожени в разразилия се огнен ад в Библиотеката на Конгреса. Всичко се случи бързо… толкова бързо!

Искаше му се да заплаче и да закрещи, но беше президентът на Съединените щати. Копчетата на ръкавелите му носеха президентския печат. Спомни си, като че ли беше преди цял един живот, че попита Джулиан как му стои синята карирана риза с кафявия му костюм. Не можеше да си избере вратовръзка, защото подобно решение му се струваше прекалено трудно. Вече не можеше да мисли, нито пък да измисли нещо. Имаше чувството, че мозъкът му е станал мек като дъвчащ бонбон. Джулиан му беше избрала подходяща вратовръзка и му беше сложила копчетата на ръкавелите. После я целуна и прегърна сина си, след което хората на тайните служби ги отведоха, заедно с другите членове на кабинета, в Мазето.

„Всичко е унищожено — помисли си той. — О, Господи… всичко е унищожено.“ Отвори очи и бутна отново сенника нагоре. Около самолета се носеха черни облаци, чиито вътрешности бяха нажежени до червено и оранжево. Оттам изригваха огнени съсиреци и светкавици, които пронизваха небесата на стотици метри по-нагоре от летателния апарат.

„Имало едно време — помисли си президентът — любовна авантюра между човека и огъня.“

— Сър? — прошепна Хана и си свали слушалките. Лицето на главнокомандващия беше посивяло, а устата му се гърчеше грозно от тикове. Министърът на отбраната си помисли, че шефът му ще повърне всеки момент. — Добре ли сте?