Джеймс Дашнер - Последният кандидат

Томас, Миньо и Бренда надзъртаха през един от люковете, загледани във вилнеещата долу тълпа. Трудно им беше да повярват, че картината е истинска.

— Погледнете ги само — сочеше с пръст Томас. — Кой знае какво са правили допреди няколко месеца. Може би са живели в небостъргачи и са работили в хубави офиси. А сега преследват хора сякаш са диви животни.

— Ще ти кажа какво са правили преди няколко месеца — отвърна Бренда. — Живели са в страх да не се заразят с изблика. Знаели са, че това е неизбежно.

Миньо разпери ръце.

— Как може да ви е грижа за тях? Нима само аз си мисля за нашия приятел? За Нют?

— Нищо не може да се направи — извика Хорхе от пилотската кабина. Томас трепна, доловил в гласа му липса и на намек за състрадание.

Миньо се обърна и го погледна.

— Затвори си устата, сбръчканяко.

— Ще се постарая — отвърна с въздишка Хорхе. Наведе се над пулта за управление и бергът ускори ход.

Миньо се отпусна на пода, сякаш бе топяща се восъчна фигура.

— Какво ще стане, Когато му свършат гранатите? — попита той, без да се обръща конкретно към някого.

Томас нямаше представа как да отговори, нито как да даде воля на мъката, която го изпълваше. Приседна на пода до Миньо и остана там, докато машината набра височина и се понесе надалече от побърканяшкия дворец.

С Нют бе свършено.

Мина известно време, преди Томас и Миньо да се съвземат и да се върнат в каюткомпанията. Бренда помагаше на Хорхе в пилотската.

Сега, Когато имаше повече време да обмисли случилото се, Томас се почувства все едно върху него е паднала канара. Откакто бе попаднал в лабиринта, Нют бе неизменно негов спътник. Томас не си бе дал сметка колко близък приятел му е станал. До този момент. Болеше го от загубата.

Опита се да си припомни, че Нют не е мъртъв. Но от това му стана още по-зле. Не беше паднал в някоя пропаст, ала бе заобиколен от кръвожадни побърканяци. Мисълта, че никога вече няма да го види, му се стори непоносима.

Миньо най-сетне заговори с безжизнен глас:

— Защо го направи? Защо не поиска да се върне с нас? Защо насочи оръжието си към мен?

— Никога не би натиснал спусъка — отвърна Томас, макар да се съмняваше.

Миньо поклати глава.

— Видя очите му, Когато се промениха. Истинско безумие. Щеше да ме изпържи, ако продължавах да настоявам. Той е луд, човече. Разхлопала му се е дъската и това е.

— Може би е за добро.

— Я повтори? — изгледа го ядно Миньо.

— Може би, Когато изгубят разсъдък, те вече не са същите личности. Може би Нют вече го няма и следователно не разбира какво става с него. Така че той не изпитва страдание всъщност.

Миньо сякаш бе готов да се нахвърли върху него.

— Добър опит, нещастнико, но не ти вярвам. Мисля, че ще остане достатъчно от него, за да крещи отвътре, докато едновременно страда и потъва в безумието. Това ще е истинско мъчение — като да те заровят жив.

Картината се мярна за миг пред очите на Томас и той изгуби охота да разговаря. Остана да седи, загледан в пода, докато бергьт не се приземи с леко сътресение на денвърското летище.

Томас разтърка лице.

— Май се върнахме.

— Знаеш ли, струва ми се, че започвам да разбирам ЗЛО — подхвърли замислено Миньо. — След като видях отблизо очите на Нют. Видях безумието в тях. Това не е човекът, когото познавах от доста време. Виждал съм много мои приятели да умират, но не мога да си представя нещо по-страшно. Избликът, човече. Ако можем да намерим лек за него…

Той не довърши изречението, но Томас знаеше какво си мисли. Затвори очи и поклати глава. Нищо в този живот не бе само черно или само бяло. И никога не е било.

Хорхе и Бренда се присъединиха към тях.

— Съжалявам — прошепна Бренда.

Миньо изръмжа нещо, Томас кимна и я изгледа продължително, опитвайки се да й внуши с поглед колко зле се чувства. Хорхе приседна до тях, увесил нос.

Бренда се покашля.

— Зная, че ви е тежко, но трябва да обсъдим плановете си.

Миньо скочи внезапно и я посочи с пръст.

— Говори си каквото искаш, госпожице. Но ние току-що зарязахме нашия приятел в лапите на банда побъркани типове. — Той излезе разгневен от каюткомпанията.

Бренда извърна очи към Томас. Той сви рамене.

— Няма нищо. Познават се с Нют от две години. Откакто е дошъл в лабиринта. Ще му е нужно известно време.

— Всички сме потресени, мучачо — обади се Хорхе. — Може би трябва да си починем няколко дни. Да обмислим станалото.

— Аха — въздъхна Томас.

Бренда се наведе към него и го стисна за ръката.