Джеймс Дашнер - Последният кандидат

Миньо не отговори и Томас знаеше защо. Той самият се опитваше да намери подходящи думи, ала усилията му бяха напразни. Нют премести поглед към него.

— Ами ти, Томи — продължи той, като посниши глас. — Голям си куражлия да идваш тук и да ме молиш да тръгна с теб. Призлява ми само като те видя.

Томас го зяпна стъписано. Никога досега не го бе боляло толкова силно от нечии думи.

Томас не можа да измисли някакво разумно обяснение за това, което чу.

— Какви ги приказваш? — попита.

Нют не отговори, а продължаваше да го гледа, втренчил поглед и насочил с разтреперани ръце дулото право към гърдите му. Но после изражението му се посмекчи. Той свали оръжието и сведе поглед към пода.

— Нют, не те разбирам — продължи тихо Томас. — Защо каза всичко това?

Нют вдигна глава и този път на лицето му нямаше и следа от предишното огорчение.

— Съжалявам, момчета. Наистина съжалявам. Но искам да ме изслушате. С всеки час се влошавам и няма да съм още дълго с всичкия си. Моля ви, вървете си.

Когато Томас понечи да възрази, Нют вдигна ръце:

— Не! Стига приказки. Моля ви… Моля ви, вървете си. Разбирате ли изобщо какво ви казвам? Махайте се оттук!

Някой побутна Томас отзад. Когато се обърна, установи, че зад тях вече се събират побърканяци. Този, който го бе сръчкал с пръст, бе висок, плещест, небръснат мъжага. Той се пресегна отново и забоде пръст в гърдите му.

— Ако не се лъжа, нашият млад приятел ви помоли да го оставите на мира — заяви мъжът. Докато говореше, езикът му се стрелкаше между устните като змийче.

— Това не е ваша работа — отвърна Томас. Усещаше нагряващата опасност, но кой знае защо това не го плашеше. Единственото, което изпитваше, бе безпокойство за Нют. — Той беше наш приятел много преди да дойде тук.

Мъжът прокара длан през мазната си коса.

— Това момче сега е побърканяк, както и ние. Значи ние отговаряме за него. Тъй че… оставете го на мира.

Миньо заговори, преди Томас да успее да отвори уста:

— Ей, психопат, да не би ушите ти да са заглъхнали от изблика? Това е между нас и Нют. Ти изчезвай!

Мъжът се озъби, вдигна ръка и между пръстите му блесна остро парче стъкло. Кръв се стичаше от мястото, където го държеше.

— Надявах се да ни се опънете — изръмжа той. — Защото тук взе да става скучно.

Ръката му се стрелна към лицето на Томас. Той отскочи назад и вдигна лакът да се предпази от удара. Но преди стъклото да го докосне, Бренда застана между тях и удари китката на мъжа отстрани, а импровизираното му оръжие отлетя и се разби на пода. В следния миг Миньо скочи върху мъжагата и го повали на земята. Двамата се приземиха върху жената, която Миньо бе прекрачил, за да доближи Нют, и тя нададе пронизителен писък, размаха ръце и взе да рита във въздуха. Скоро тримата се вплетоха в едно общо, боричкащо се кълбо.

— Спрете! — викна Нют. — Спрете веднага!

Томас бе приклекнал, разперил ръце и очакващ възможност да се хвърли и да помогне на Миньо. Но Когато погледна през рамо, откри, че Нют е насочил към тях оръжието с лице, изкривено от ярост.

— Спрете или ще започна да стрелям и не ми пука кого ще уцеля!

Мъжът с мазната коса се освободи от мелето и се изправи, като мимоходом изрита жената в гърдите. Тя извика и понечи да издере очите на Миньо, който се прикри с ръка.

В този момент във въздуха отекна звук от електрически разряд и внезапно замириса на озон. Нют бе натиснал спусъка. Гранатата се блъсна в гърдите на мъжагата и тялото му в миг бе обгърнато от синкави пипала. Той падна, гърчейки се, на земята и от устата му блъвна пяна.

Томас не можеше да повярва на този внезапен поврат на събитията. Изгледа Нют с разширени от ужас очи, донякъде доволен, че не той е жертвата на изстрела. Нито пък Миньо.

— Казах му да спре — прошепна дрезгаво Нют. После насочи оръжието към Миньо. — А сега си вървете. Без повече спорове. Съжалявам.

Миньо разпери ръце.

— Ще ме гръмнеш ли… стари друже?

— Върви — настоя Нют. — Преди те помолих. Сега ти нареждам. Не знаеш колко ми е трудно. Върви!

— Нют, да излезем отвън…

— Тръгвай! — Нют пристъпи към тях и на лицето му се появи свирепото изражение. — Изчезвай оттук!

Томас потрепери от това, което видя — Нют изглеждаше сякаш вече е в плен на безумието. Тялото му се тресеше, в очите му нямаше и следа от разум.

— Да вървим — подкани той тъжно. — Хайде.

Миньо го изгледа продължително. Имаше вид на човек с разбито сърце.

— Не говориш сериозно.