Джеймс Дашнер - Последният кандидат

Томас само можа да кимне.

Миньо отпусна безпомощно рамене и сведе очи към пода.

— Как този свят стана толкова сбъркан? — промърмори тихо и в гласа му се долавяше болка.

— Съжалявам — рече отново Нют и по лицето му се търкулнаха сълзи. — Но ако не си тръгнете… ще ви застрелям. Веднага!

Томас не можеше да понася повече тази сцена. Той сграбчи Бренда за ръката, улови с другата Миньо и ги задърпа към изхода, като прекрачваше увитите в одеяла тела. Миньо не се съпротивляваше и Томас не смееше да го погледне. Молеше се Хорхе да ги следва отзад. Прекосиха преддверието и се озоваха отвън, в централната зона, сред тълпа побърканяци.

Далече от Нют. Далече от техния приятел с болен ум.

Нямаше и следа от пазачите, които ги бяха придружили дотук, но отвън сякаш побърканяците се бяха умножили. И повечето от тях, изглежда, очакваха новодошлите. Вероятно бяха чули крясъците и стрелбата, както и виковете на уцеления. А може би някой бе изтичал да ги предупреди. Така или иначе Томас имаше чувството, че всички очи са втренчени в тях и че повечето ги разглеждат като приятна добавка към оскъдното си меню.

— Погледнете тия смешници — подхвърли някой.

— Да, не са ли сладки? — отвърна друг. — Елате да си поиграете с побърканяците. Или искате да останете да живеете при нас?

Томас не спираше да върви забързано към изхода. Пусна ръката на Миньо, но продължаваше да държи Бренда. Докато крачеха сред тълпата, се стараеше да избягва втренчените погледи на хората. И без това в тях се четеше само безумие и жажда за кръв. Едва се сдържаше да не хукне, но си даваше сметка, че тогава ще ги погнат като глутница вълци.

Стигнаха арката и излязоха навън, без да се поколебаят. Томас ги поведе по главната улица, покрай редиците от порутени бараки. Зад тях се чуваха викове, безумен смях и пронизителни писъци. Колкото повече се отдалечаваха от тази налудничава гълчава, толкова по-бързо се разсейваше напрежението на Томас. Не смееше да заговори Миньо. А и знаеше какъв ще е отговорът.

Тъкмо подминаваха няколко полуразрушени сгради, Когато чуха силни викове, последвани от топуркащи крака.

— Бягайте! — извика някой. — Бягайте!

Томас спря внезапно, забелязал, че иззад ъгъла излизат тичешком двамата пазачи, които по-рано ги бяха изоставили. Без да забавят ход, те се насочиха към външния пръстен на поселището и берга. Никой от тях вече не носеше гранатомет.

— Ей! — извика им Миньо. — Върнете се!

Мустакатият пазач се озърна през рамо.

— Казах да бягате, идиоти такива! По-бързо!

Томас реши, че сега не е време за двоумене. Втурна се след тях, осъзнавайки, че това е единственият им шанс. Миньо, Хорхе и Бренда го последваха по петите. Когато се озърна, Томас откри, че ги гони малка тълпа побърканяци — бяха поне десетина. Изглеждаха съвсем обезумели, сякаш нещо се бе случило и всичките изведнъж бяха превъртели.

— Какво стана? — извика задъхано Миньо.

— Подмамиха ни извън зоната! — отвърна тичешком мустакатият. — Кълна се в Бога, смятаха да ни изядат. Едва успяхме да се измъкнем.

— Не спирайте! — предупреди другият пазач. Двамата внезапно свърнаха в една странична алея.

Томас и приятелите му продължиха да тичат към изхода и към берга. Зад тях се чуваха викове и подсвирквания и Томас се озърна за миг към преследвачите. Скъсани дрехи, сплъстени коси, мръсни лица. Но поне не бяха ги доближили.

— Не могат да ни стигнат! — извика той, забелязал пред тях портата. — Продължавайте, почти стигнахме!

Томас тичаше по-бързо, отколкото Когато и да било в досегашния си живот, дори в лабиринта. Мисълта да попадне в ръцете на тези побърканяци го изпълваше с ужас. Групата стигна портала и го премина, без да се забави. Дори не си направиха труда да затворят вратите, а се насочиха право към берга, чийто люк вече се отваряше, след като Хорхе го задейства дистанционно.

Стигнаха платформата и Томас изтича по нея и се метна вътре. Когато се обърна, приятелите му вече се бяха навъргаляли около него и рампата се вдигаше. Побърканяците, които ги преследваха, не биха могли да стигнат навреме, за да се промушат вътре. Но въпреки това отвън се чуваха виковете и псувните им. Един от тях взе камък и го хвърли, ала той не можа да стигне кораба.

Бергът се издигна във въздуха още докато люкът се затваряше.

Хорхе поведе берга на двайсетина метра над земята, докато си поемат дъх. Побърканяците вече не бяха заплаха за тях — никой от тях нямаше оръжие. Нито тези, които ги бяха последвали зад стените.