Джеймс Дашнер: Последният кандидат

Томас стоеше пред вратата на банята, облегнат на стената, със скръстени ръце и чакаше. Чудеше се дали Плъха ще се върне — или довеждането му тук е само поредното изпитание? Тъкмо обмисляше тази възможност, Когато чу отвън стъпки и скоро иззад ъгъла се показа познатата бяла униформа.

— Ама че сме се издокарали — подхвърли Плъха и краищата на устните му се повдигнаха в насмешлива усмивка.

Томас се готвеше да отвърне нещо саркастично, но реши да не обръща внимание на дреболиите. Единственото, което имаше значение сега, бе да събере повече информация и да се върне при приятелите си.

— Вярно, чувствам се чудесно. Много… благодаря. — Той лепна на лицето си лека усмивка. — Кога ще се видя с другите езерни?

— Веднага — отвърна с делови вид мъжът. Той кимна в посоката, от която бе дошъл, и махна на Томас да го последва. — Всички вие преминахте през различни тестове за третия етап от изпитанията. Надявахме се да картографираме модела на гибелната зона до края на втория етап, но се наложи да импровизираме, за да продължим нататък. Както вече казах, много близо сме. От този момент вие ставате пълноправни сътрудници в изследванията и ще ни помагате да ги довършим и да разрешим поставената задача.

Томас примижа. Предполагаше, че неговият трети етап е бил бялата стая — но какво ли е бил за другите? Колкото и да ненавиждаше преживените изпитания, не можеше дори да си представи на какво още е способна ЗЛО. Надяваше се, че никога няма да го узнае — нито той, нито приятелите му.

Най-сетне Плъха спря пред една врата. Отвори я без колебание и пристъпи вътре.

Озоваха се в малка зала и Томас се изпълни с облекчение. По пейките бяха насядали неговите приятели, всичките поне на пръв поглед съвсем здрави. Езерните и момичетата от група Б, Миньо, Пържитиган, Нют, Арис, Соня, Хариет. Всички бяха щастливи — разговаряха, усмихваха се или се смееха, — макар че поне до известна степен се преструваха. Томас предположи, че и на тях са казали, че нещата вървят към своя край, но се съмняваше някой да е повярвал. Той със сигурност не бе. Още не.

Томас потърси сред присъстващите Хорхе и Бренда — наистина искаше да я види. Безпокоеше се за нея, откакто бе изчезнала, след като бергът ги откара, страхуваше се, че ЗЛО са ги пратили с Хорхе обратно в Обгорените земи, както заплашваха да направят. Но нямаше и следа от тях. Преди да успее да попита Плъха, един глас надви глъчката и Томас не можа да сдържи усмивката си.

— Проклет да съм, ако не са ме сбръчкали и пратили на небесата. Че това е самият Томас! — провикна се Миньо. Думите му бяха придружени от радостните възгласи на останалите. Томас усети как душата му се изпълва с облекчение, но примесено с малко тревога. Продължи да оглежда лицата на присъстващите. Твърде развълнуван, за да говори, той само се усмихваше, докато най-сетне очите му не се спряха на Тереза.

Беше се изправила в далечния край на горния ред. Черна коса, гладко сресана и блестяща, се спускаше по раменете й и обрамчваше бледото й лице. Червените й устни се бяха разтворили в широка усмивка, сините й очи сияеха. Томас едва не се хвърли към нея, но се сдържа. Все още не можеше да се отърси от спомена какво му бе сторила, за думите й, че ЗЛО е добро, след всичко, което се бе случило.

„Чуваш ли ме?” — попита той в ума си само за да провери дали способността им се е възстановила.

Но тя не отговори и той все още не чувстваше присъствието й в себе си. Стояха там, изправени, загледани един в друг. А после до него се озоваха Миньо и Нют, взеха да го тупат по гърба, да му друсат ръката и го задърпаха навътре.

— Е, Томи, гледам, че още не си ритнал камбаната — подхвърли Нют, докато му стискаше силно ръката. Звучеше малко по-троснато от обикновеното, сигурно защото не се бяха виждали от седмици. Но поне изглеждаше цял и невредим. Нещо, за което Томас можеше само да благодари на съдбата.

Миньо се подсмихваше, ала мрачните сенки в очите му подсказваха, че е преживял тежки времена.

— Могъщите езерни отново заедно. Радвам се да те видя, сбръчканяко, защото си те представях как умираш по хиляди начини. Сигурно си плакал всяка нощ за мен.

— Аха — промърмори Томас, развълнуван от срещата и неспособен да намери подходящи думи. После се откъсна от тях и приближи Тереза. Ужасно му се искаше двамата отново да се сдобрят, но не го показа с нищо.

— Здравей.

— Здрасти — отвърна тя. — Добре ли си?

Томас кимна.

— Предполагам. Последните седмици не бяха от приятните. Можеше… — той се сепна. Едва не я бе попитал на глас дали е опитвала да се свърже с него мислено, но не искаше да й позволи да изпита удоволствие от факта, че той го бе направил.