Джеймс Дашнер - Последният кандидат

— Значи вече не съм побъркан, така ли? Не съм се разболял от изблика, никога не съм бил болен от него. — Томас вече не можеше да се сдържи. Гневът му търсеше отдушник и заплашваше да избухне. Но все пак успя да запази привидно спокойствие. — Ето какво ме крепеше през всичкото това време — дълбоко в себе си знаех, че сте излъгали Тереза, че това е само още един от безбройните ви номера. И какво ще последва сега? Ще ме пратите на Луната? Ще ме накарате да преплувам океана по долни гащи? — Той се усмихна на думите си.

Плъха изслуша с безизразен поглед тирадата му.

— Свърши ли?

— Не, не съм свършил — тросна се Томас. Беше чакал седмици наред възможността да се изкаже, но Когато най-сетне я получи, в ума му внезапно се възцари пустота. — Аз… искам да ми кажете всичко. Още сега.

— О, Томас — отвърна Плъха с тъжен глас, като човек, готвещ се да съобщи лоша вест на дете. — Не сме те лъгали. Ти наистина си болен.

Томас го изгледа слисано, сякаш някой бе полял с хладен душ гневния му изблик. Дали Плъха не лъжеше и сега? Но сви рамене, сякаш и без това знаеше какво ще му кажат.

— Какво пък, поне не съм започнал да полудявам. В един определен момент — след времето, преживяно в Обгорените земи в компанията на Бренда и заобиколен от побърканяци — той бе започнал да привиква с мисълта, че вероятно също е заразен. Но си казваше, че поне за момента се чувства добре. Все още е с всичкия си. И това бе единственото, което имаше значение тогава.

Плъха въздъхна.

— Ти не разбираш. Не си даваш сметка защо съм дошъл при теб.

— Защо трябва да вярвам на всяка дума, която излиза от устата ти? Как може да очакваш от мен подобно нещо?

Томас осъзна, че се е надигнал, макар че нямаше спомен да го е правил. Гърдите му се повдигаха и спускаха развълнувано. Трябваше да се овладее. Мъжът го гледаше с хладен поглед, очите му бяха като дълбоки и черни кладенци. Независимо дали този тип го лъжеше или не, Томас знаеше, че ще трябва да го изслуша, ако иска да напусне някога тази стая. Затова се опита да диша по-бавно и равномерно. И зачака.

След няколко секунди на мълчание посетителят продължи:

— Зная, че сме те лъгали. Неведнъж. Извършихме някои ужасни неща с теб и твоите приятели. Но всичко това бе част от план, с който ти не само се съгласи, но и помогна да бъде претворен в действителност. Наложи се да стигнем малко по-далече, отколкото се бяхме надявали в началото — няма съмнение в това. Но всичко остана вярно на духа и идеите на Създателите — на твоите идеи, Когато зае мястото им, след като те бяха… пречистени.

Томас поклати бавно глава, знаеше, че навремето по някакъв начин е работил заедно с тези хора, но мисълта да накарат когото и да било да преживее това, което той бе преживял, му се струваше непоносима.

— Ти не ми отговори. Как е възможно да очакваш, че ще ти повярвам след всичко това? — Томас, разбира се, си спомняше повече, отколкото признаваше. Макар прозорецът към неговото минало да бе покрит с плътен непроницаем слой, от време на време през него се мярваха някои неща, достатъчно, за да знае, че е работил за ЗЛО. Тереза също бе работила за тях и те двамата бяха помогнали за създаването на лабиринта. Имаше и други проблясъци в паметта му.

— Защото, Томас, няма никаква полза да те държим в неведение — заяви Плъха. — Вече няма.

Томас почувства внезапна умора, сякаш и последните сили се бяха изцедили от тялото му. Той се отпусна с дълбока въздишка на пода и поклати глава.

— Дори не разбирам какво означава това.

Какъв смисъл да се води разговор, ако не вярваш на нито една казана дума?

Плъха продължи да говори, но тонът му се промени, сега не беше толкова отчужден и далеч по-професионален.

— Вече очевидно си наясно, че сме сполетяни от ужасна болест, която прояжда умовете на хората по целия свят. Всичко, което направихме досега, има една-едничка цел — да анализира начина ти на мислене и да създаде модел, по който мозъкът ти действа. Крайната цел е този модел да се използва за откриването на изцеление за изблика. Бяха дадени жертви, хора бяха подложени на мъки и страдания — но ти знаеше какъв е залогът, Когато започвахме. Всички ние го знаехме. Направихме го, за да се опитаме да спасим човешката раса. И сега сме много близо. Много, много близо.

Вече на няколко пъти Томас бе спохождан от спомени. Промяната, сънищата след това, откъслечни видения тук и там — като светкавици, прорязващи за кратко съзнанието му. И ето че сега, докато слушаше гласа на човека с белия костюм, изведнъж му се стори, че стои на ръба на скала и всички отговори ще изплуват в миг от бездната пред него. И желанието да получи тези отговори бе твърде силно, за да съумее да го овладее.