Джеймс Дашнер: Последният кандидат

— Защо ми казваш всичко това? Защо сега? Защо ме държа тук четири седмици? — Томас посочи стаята, облицованите с изолация стени и таван, жалката тоалетна чиния в ъгъла. — Защо излъгахте Тереза, че съм полудял, че съм опасен и трябва да ме държите тук? Какъв бе смисълът от всичко това?

— Променливите — отвърна Плъха. — Всичко, което направихме с теб, бе внимателно преценено от нашите психолози и лекари. Предприехме го с цел да се стимулира реакция в гибелната зона, където избликът нанася своите поражения. Да се изучи моделът на различните емоционални отговори, реакции и мисли. Да се наблюдава как действат те в ограниченията, наложени от вируса, проникнал в организма ви. Опитвахме се да разберем защо при теб не се наблюдава поражение на умствената дейност. Въпросът опира до гибелната зона, Томас. До картографиране на твоите познавателни и психологически реакции с цел да се създаде схема за потенциално лечение. Всичко е заради изцелението.

— Какви са тези гибелни зони? — попита Томас, мъчейки се напразно да си припомни нещо. — Кажи ми само това и ще тръгна с теб.

— Интересно, Томас — отвърна мъжът. — Изненадан съм, че ужилването на скръбник не ти е помогнало да си припомниш това. Гибелната зона е твоят мозък. Мястото, където вирусът се загнездва. Колкото по-заразена е гибелната зона, толкова по-налудничаво и агресивно става поведението на болния. ЗЛО използваше твоя мозък и мозъците на още неколцина други, за да се опита да се справи с този проблем. Ако не си забравил, нашата организация е заявила целта си дори в своето название: Земна Лига за Отбрана, Отдел за експериментиране на гибелната зона. — Плъха изглеждаше доволен от себе си. Почти щастлив. — А сега ела, време е да те почистим. И имай предвид, че сме под постоянно наблюдение. Опиташ ли нещо, ще има последствия.

Томас приседна, за да обмисли наученото. Отново в думите на другия имаше логика и те изглеждаха правдиви. Съвпадаха със спомените, които бяха изплували в съзнанието му през последните седмици. И въпреки това не можеше да се пребори с недоверието и съмненията си към Плъха и ЗЛО.

Най-сетне той се надигна, стараейки се да освободи мислите си от новата информация с надеждата, че по-късно ще се заеме с нея. Без да каже нищо повече, той прекоси стаята и последва Плъха навън, оставяйки зад себе си бялата килия.

Сградата, в която се намираше, не се отличаваше с нищо особено. Дълъг коридор, застлан с плочки, бежови стени с картини от живата природа — вълни, разбиващи се в бряг, миниатюрни птички, пърхащи над червени цветя, дъжд и мъгла над гора. От тавана блестяха луминесцентни лампи. Плъха го преведе през няколко коридора и накрая спря пред една врата. Отвори я и подкани с жест Томас да влезе. Беше просторна баня с гардеробчета и душове. Едно от гардеробчетата бе отворено и вътре имаше чисти дрехи и обувки. Дори часовник.

— Разполагаш с трийсет минути — съобщи Плъха. — Когато приключиш, просто седни спокойно — някой ще дойде да те вземе. А след това ще се събереш с приятелите си.

При думата „приятели" в ума на Томас изплува образът на Тереза. Помъчи се отново да я повика в мислите си, но не получи отговор. Въпреки нарастващото му отвращение към нея празнотата, която бе оставила в душата му, висеше като огромен и пуст мехур. Тя бе връзката му с неговото минало и той знаеше без капчица съмнение, че някога е била неговият най-добър приятел. Това бе едно от малкото неща в този свят, в които бе сигурен, и му бе трудно да се раздели с подобна мисъл.

Плъха кимна.

— Ще се видим след половин час — заяви той. След това затвори зад себе си вратата, оставяйки Томас отново сам.

Момчето все още нямаше никакви планове, само надежда да се срещне със своите приятели. Това му се струваше по-осъществимо. И макар да не знаеше какво да очаква, все пак се бе отървал от онази бяла стая. Най-накрая. И имаше горещ душ на разположение. Възможност да смъкне мръсотията от себе си. Всичко това бе наистина чудесно. Като остави за момент грижите си, Томас съблече подгизналите от пот дрехи и се захвана с приятното занимание отново да стане човек.

Тениска и джинси. Маратонки — също като тези, които бе носил в лабиринта. Чисти, меки чорапи. След като се стърга под душа почти пет минути, той се почувства прероден. Не можеше да се пребори с напразната надежда, че оттук нататък нещата ще стават все по-добри. Че най-сетне ще стане господар на живота си. Само да не беше огледалото, което да му припомни за татуировката — тази, която му бяха направили преди Обгорените земи. Тя бе постоянен символ за всичко, което бе преживял и би предпочел да бъде забравено.