Джеймс Дашнер - Последният кандидат

Вече се беше опитвал безброй пъти сам да отвори вратата. Чекмеджетата на бюрото се оказаха празни, вътре нямаше нищо, само миризмата на мухъл и кедър. Проверяваше всяка сутрин, в случай че там се е появило нещо като по вълшебна команда, докато е спял. Такива неща се случваха понякога, Когато си имаш работа със ЗЛО.

И ето, седеше и гледаше вратата. Чакаше. Бели стени и тишина. Миризмата на собственото му тяло. Не му оставаше друго, освен да мисли за приятелите си — Миньо, Нют, Пържитиган и останалите оцелели езерни. Бренда и Хорхе, чиито дири бе изгубил, след като се спасиха на гигантския берг. Хариет и Соня, другите момичета от група Б, Арис. Мислеше за Бренда и предупреждението, което му отправи, след като се бе събудил за първи път в бялата стая. Как бе успяла да заговори в ума му? Дали е на негова страна, или не?

Но най-често мислеше за Тереза. Не можеше да я изкара от главата си, макар че я намразваше все повече с всеки изминал час. Последните й думи към него бяха „ЗЛО е добро“ и независимо дали бе права или не, за Томас тя се бе превърнала в олицетворение на всички ужасни неща, които се бяха случили. Всеки път, Когато изникваше в мислите му, гневът отново се пробуждаше в душата му.

Може би този гняв бе последната нишка, която поддържаше разума му, докато чакаше.

Ядене. Спане. Упражнения, жажда за мъст. Това бе всичко, което правеше през по-голямата част от дните. В самота.

На двайсет и шестия ден вратата се отвори.

Томас си го бе представял да се случва безброй пъти. Какво ще направи, какво ще каже. Как ще се хвърли напред и ще се сборичка с този, който влезе, ще се опита да се измъкне, да избяга. Но тези мисли бяха за забавление. Той знаеше, че ЗЛО не би допуснала да се случи нещо подобно. Въпреки това имаше нужда да планира всяка своя стъпка, преди да се опита.

И Когато се случи — Когато вратата се отвори с тих свистящ звук и започна да се отмества встрани, — Томас остана изненадан от собствената си реакция: не направи нищо. Нещо му подсказваше, че пред него е изникнала невидима преграда — както се бе случило в спалните помещения след бягството от лабиринта. Времето за действие все още не бе настъпило. Поне засега.

Почти не се изненада, Когато в стаята пристъпи Плъха — същият тип, разказал на езерните за изпитанията, които ги бяха принудили да преминат през Обгорените земи. Същият продълговат нос, същите очи на невестулка, мазната коса, сресана върху прозиращата отдолу плешивина в напразен опит да я скрие. Същият нелеп бял костюм. Изглеждаше по-блед, отколкото последния път, Когато Томас го бе видял, и държеше под мишница дебела папка с множество смачкани и неподредени документи. Със свободната си ръка влачеше стол с права облегалка.

— Добро утро, Томас — поздрави той и кимна вдървено. Без да чака отговор, мъжът затвори вратата, намести стола зад бюрото и седна. Постави папката пред себе си, отвори я и се зае да прелиства документите. Когато откри това, което търсеше, спря и положи ръце отгоре. Сетне отправи към Томас съжалителна усмивка, втренчил очички в него.

Томас заговори и осъзна, че не го бе правил от седмици, защото гласът му бе дрезгав и пресипнал.

— Ще бъде добро утро, ако ме пуснете навън.

Нищо не трепна по лицето на мъжа.

— Да, да, зная. Няма нужда да се безпокоиш — днес ще чуеш доста добри новини. Повярвай ми.

Томас се замисли над думите, засрамен, че е разкрил надеждите си. Би трябвало вече да е научил този горчив урок.

— Добри новини? Не ни ли избрахте, защото смятахте, че сме интелигентни?

Плъха помълча няколко секунди, преди да отговори.

— Интелигентни — да. Сред много други важни причини. — Той млъкна и огледа преценяващо момчето, преди да продължи: — Мислиш ли, че всичко това ни харесва? Смяташ ли, че се наслаждаваме, докато те гледаме как страдаш? Правим го със съвсем конкретна цел и скоро ще ти стане ясна. — Гласът му постепенно набираше сила и той почти извика последните думи, а лицето му се зачерви.

— Брей — възкликна Томас, усетил, че дързостта му набира сила. — Успокой топката, старче. Още малко и току-виж си получил сърдечен пристъп. — Стана му приятно да говори тези неща.

Мъжът се надигна от стола и се наведе над бюрото. Вените на шията му се бяха издули до пръсване. Той се отпусна бавно назад и си пое няколко пъти дълбоко въздух.

— Човек би си помислил, че четири седмици в тази клетка ще са достатъчни да вразумят едно момче. Но ти си все така арогантен.