Джеймс Дашнер - Последният кандидат

— Онзи нещастник Джансън смята, че е предвидил всичко — поде Томас. — Вярва, че го прави заради по-голямото добро. Ще остави хората да мрат само за да може накрая да спаси някои от тях. Дори тези, които имат имунитет, едва ли ще оцелеят в един свят, в който деветдесет и девет процента са побъркани чудовища.

— Накъде биеш? — попита тихо Миньо.

— Натам, че преди да ми прочистят паметта, бях готов да приема подобни обяснения. Но вече не. — Единственото, което го ужасяваше сега, беше, че каквото и да си спомни, няма да промени вече решението си.

— Томи, в такъв случай да не пропиляваме шанса си — предложи Нют.

— Утре — добави Миньо. — Както можем — така и ще го направим.

Томас го изгледа продължително.

— Добре. Както можем — така ще го направим.

Нют се прозя и другите неусетно последваха примера му.

— В такъв случай най-добре да се наспим.

Близо час Томас се взираше в мрака, преди да заспи. А Когато най-сетне се унесе, сънищата му бяха изпълнени с кошмарни образи и спомени.

Жена, която седи от другата страна на масата и го гледа с усмивка. Тя вдига чаша с димяща напитка и отпива. Отново се усмихва. После казва:

— Изяж си зрънчото. Веднага. Бъди послушен.

Това е майка му, обичта й буквално блика от кожата и усмивката й. Не сваля очи от него, докато той дояжда и последната хапка, сетне взема купата и я отнася в мивката.

Ето че той седи на застлан с килим под и се опитва да построи огромен замък от кубчета. Майка му се е отпуснала в ъгъла и плаче. Томас веднага се досеща за причината. Избрали са го, за да го диагностицират за изблика, тъй като вече показва някои симптоми. Няма съмнение, че майка му също е болна или скоро ще бъде. Сънуващият Томас знае, че съвсем скоро докторите ще открият, че малкото момче носи в себе си вируса, но има имунитет към него. По това време те вече разполагат с тест, с който да го докажат.

Следващата сцена — той кара колело в горещ ден. От паважа лъха жега, от двете страни на улицата има трънаци, където преди растеше подрязана трева. На потното му лице цъфти усмивка. Майка му е наблизо, тя го наблюдава и той знае, че се наслаждава на момента.

Насочили са се към близкото езеро. Водата там е застояла и мирише лошо. Майка му събира камъчета и му ги дава, за да ги хвърля в тъмните дълбини. В началото той ги мята колкото се може по-далече, след това се опитва да ги плъзга по водата, както му е показвал баща му миналото лято. Все още не го бива. Уморени и изтощени от жегата, двамата с майка му най-сетне се отправят към дома.

Нататък спомените в съня му придобиват по-тъмен оттенък.

Отново е в къщата и на кушетката е седнал мъж с черен костюм. В ръката си държи документи, лицето му има мрачен вид. Томас стои до майка си и я държи за ръка. ЗЛО вече е сформирана, съвместно предприятие на световните правителства — тези, които са оцелели от слънчевите изригвания и събитията, разиграли се преди раждането на Томас. Предназначението на ЗЛО е да изучава нещо, което по-късно ще нарекат „гибелна зона", тоест мястото, в което избликът извършва пораженията си. Мозъкът.

Мъжът казва, че Томас има имунитет. Други също го притежават. По-малко от един процент от населението, повечето от тях под двайсет години. За тях светът е опасен. Те са мразени заради устойчивостта им към ужасния вирус и ги наричат подигравателно мунита. Хората вършат с тях ужасни неща. ЗЛО твърди, че могат да защитят Томас, а той от своя страна да им помага да открият лечение. Казват, че е умен — един от най-умните, които са преминали изследванията. Майка му няма друг избор, освен да го пусне. Със сигурност не би желала момчето й да я гледа как умира бавно.

По-късно тя казва на Томас, че го обича и много се радва, че той никога няма да преживее това, което е сполетяло баща му. Как лудостта е отнемала разсъдъка му сантиметър по сантиметър, как го е лишила от всичко, присъщо на човека.

След като видението се разсея, Томас потъна в дълбокото и тъмно измерение на съня.

Рано сутринта на вратата се почука и той скочи. Едва бе успял да се разсъни, Когато вратата се отвори и вътре влязоха петимата пазачи от предния ден с насочени гранатомети. Зад тях пристъпваше Джансън.

— Ставайте, момчета — подкани Плъха. — Решихме да ви върнем паметта. Независимо дали го искате или не.

Томас все още бе под въздействието на съня. Виденията от детството изпълваха съзнанието му. Едва успяваше да проследи думите на влезлия.