Джеймс Дашнер - Последният кандидат

— Не зная — промърмори Томас. В ума му изникваха картини от времето, прекарано е Бренда в разрушения град. По някаква странна причина онова място му липсваше. Липсваше му да е насаме с нея.

— Може би тя просто… ми подхвърли променлива.

— Мислиш, че е била част от техните планове и са я пратили в Обгорените земи, за да контролира на място нещата?

— Вероятно. — Томас усети, че сърцето му се свива болезнено. Имаше логика Бренда да е част от ЗЛО, да работи за тях от самото начало. Но това означаваше, че го е лъгала през цялото време. Толкова му се искаше нещата между тях двамата да не са такива.

— Не я харесвам — призна Тереза. — Тя е много… изобретателна.

Томас трябваше да си наложи с усилие на волята да не й кресне. Или да се разсмее. Вместо това заговори с привидно спокойствие:

— Иди и им позволи да си поиграят с ума ти.

Може би недоверието й към Бренда бе най-добрата причина той пък да й вярва.

Тереза го изгледа навъсено.

— Мисли за мен каквото си щеш. Но аз правя каквото смятам за правилно. — Тя отстъпи назад в очакване Плъха да им даде наставления.

Джансън определи легла за тези, които бяха заявили, че са готови да се подложат на процедурата, докато Томас, Нют и Миньо стояха в ъгъла на стаята и гледаха. Томас поглеждаше към вратата и се чудеше дали да не се опитат да избягат. Тъкмо се готвеше да сръчка Миньо, Когато Плъха заговори, сякаш му бе прочел мислите:

— Вие, тримата бунтовници, да знаете, че сте под постоянно наблюдение. Не си и помисляйте да опитате каквото и да било. Насам идва въоръжена охрана.

Томас бе споходен от тревожното прозрение, че някой може наистина да му е прочел мислите. Дали не можеха да ги интерпретират от умствения модел, за който събираха толкова стриктна информация?

— Не издържам повече сред тия цопла — прошепна Миньо, Когато Джансън насочи вниманието си към хората по леглата. — Предлагам да рискуваме, пък каквото стане.

Томас не отговори и вместо това погледна към Бренда. Тя бе свела очи към пода и изглеждаше потънала в мисли. Изведнъж осъзна, че ужасно му липсва, че между тях се е изградила връзка, която не разбира. Прииска му се да разговаря с нея насаме. И не само заради това, което му бе казала.

Откъм коридора се чуха забързани стъпки. Трима мъже и две жени нахлуха в стаята, всичките облечени в черно и с разни неща, прикачени по телата им — въжета, инструменти, муниции. В ръцете си стискаха някакви странни, обемисти оръжия. Томас не можеше да откъсне очи от тези оръжия — пробуждаха далечен спомен, ала му бе трудно да го извлече от паметта си и същевременно беше убеден, че ги вижда за пръв път. Странните устройства изпускаха синкава светлина — прозрачната тръба в средата бе пълна с лъскави метални гранати, които пукаха и съскаха, изхвърляйки електрически искри. Пазачите ги насочиха към Томас и двамата му приятели.

— Твърде дълго чакахме, мама му стара — тросна се тихо Нют.

— Щяха да ни заловят навън — отвърна Томас също тихо, като едва помръдваше устни. — Запази спокойствие.

Джансън се приближи до пазачите. Посочи едно от оръжията:

— Това е гранатомет. Пазачите не ще се поколебаят да използват оръжията си, ако ни създадете някакви неприятности. Тези оръжия не убиват, но повярвайте ми, ще ви осигурят най-неприятните пет минути в живота ви.

— Какво става? — попита Томас, изненадан, че не изпитва почти никакъв страх. — Нали ни казахте, че можем да избираме сами. Защо е необходима тази армия?

— Защото не ви вярвам. — Джансън го погледна и продължи, като подбираше внимателно думите си: — Надявахме се, че ще продължите да работите с нас доброволно, Когато ви върнем паметта. Това щеше да улесни нещата. Но никога не съм казвал, че вече не сте ни нужни.

— Защо ли не съм изненадан — изръмжа Миньо. — Пак сте ни лъгали.

— За нищо не съм ви лъгал. Вие взехте това решение, сега приемете и последствията. — Джансън посочи вратата. — Охрана, придружете Томас и останалите до техните стаи, където могат да помислят над грешките си до утрешните изпитания. Ако е необходимо, използвайте сила.

Двете жени вдигнаха оръжия и насочиха широките, зловещи дула към момчетата.

— Не ни принуждавайте да ги използваме — рече едната от тях. — Нямате право на втора грешка. Една погрешно движение и ще натиснем спусъка.

Тримата мъже преметнаха гранатометите през рамо и се приближиха към момчетата, като всеки си избра своя жертва. Томас все още изпитваше странно спокойствие — което може би донякъде произтичаше от изчезналата необходимост да взема решения — и задоволство от факта, че ЗЛО се нуждае от петима въоръжени войници, за да пазят три момчета.