Джеймс Дашнер - Последният кандидат

— Никога не съм ти вярвал — озъби се Миньо и поклати глава. — Нито пък на тях. Аз съм с Томас.

— Ами Арис? — Нют бе мълчал досега и Томас не бе забелязал, че двамата с Пържитиган са се приближили. — Не казахте ли, че е бил с вас, преди да дойдете в лабиринта? Той какво мисли?

Томас огледа стаята и го откри да разговаря с няколко момичета от група Б. Навърташе се край тях, откакто Томас се бе появил, в което имаше логика — Арис бе преминал през лабиринтните изпитания с тази група. Но Томас не можеше да прости на момчето, че бе помогнало на Тереза в Обгорените земи, като го примами в онази кухина в планините и го накара да влезе вътре.

— Аз ще го попитам — обяви Тереза.

Томас и приятелите му я изпратиха с погледи, тя доближи другата група и си зашепна с тях.

— Мразя тази кокошка — рече накрая Миньо.

— Хайде де, не е чак толкова лоша — възрази Пържитиган.

Миньо завъртя очи.

— Ако тя реши да го прави, аз съм против.

— Аз също — присъедини се Нют. — Аз по всяка вероятност съм заразен с изблика, така че имам какво да губя в сравнение с повечето от останалите. Но въпреки това няма да се подлъжа на номерата им.

Томас вече бе взел решение.

— Нека само да чуем какво ще ни каже тя. Ето я — идва.

Разговорът й с Арис се оказа кратък.

— По-решителни са от нас. Те всички са за.

— Какво пък, значи е ясно — заяви Миньо. — Щом Арис и Тереза са за, аз съм против.

Томас не би могъл да го каже по-добре. Всички инстинкти му подсказваха, че Миньо е прав, но не бързаше да изрази мнението си на глас. Вместо това се взираше в лицето на Тереза. Тя се обърна и го погледна. Поглед, който познаваше добре. Тереза очакваше да застане до нея. Само че сега той изпитваше подозрение. Защо й е нужно да ги убеждава?

Томас продължи да я гледа безизразно, докато лицето на Тереза не помръкна.

— Както желаеш. — Тя поклати глава, обърна се и се отдалечи.

Въпреки всичко случило се, сърцето на Томас трепна, докато тя прекосяваше стаята.

— Ах, човече — обади се Пържитиган и го сръга с лакът. — Не можем да им позволим да лепят тия неща на лицата ни. Кълна се, да можех да се върна в кухничката ми в Чифлика, няма да има по-щастлив човек от мен!

— Забрави ли скръбниците? — попита Нют.

Пържитиган помисли, преди да отговори.

— Какво пък, те никога не са ми се пречкали в кухнята, нали?

— Да, но ще трябва да ти намерим ново място, където да готвиш — подхвърли Нют, улови Томас и Миньо за ръцете и ги дръпна настрани. — Наслушах се на глупави аргументи. Няма да легна на някое от тези легла.

Миньо се пресегна и го стисна за рамото.

— Нито пък аз.

— С вас съм — добави Томас. След това най-сетне даде израз на нещо, което бе набирало сила в него от седмици: — Ще се навъртаме наоколо и ще се преструваме, че играем тяхната игра. Но веднага щом се открие възможност, ще си пробием, ако трябва със сила, път навън.

Плъха се върна, преди Нют или Миньо да успеят да отговорят. От израженията на лицата им обаче Томас бе сигурен, че го подкрепят. Сто процента.

Още хора влязоха в стаята. Носеха свободни зелени комбинезони с изписано на гърдите „ЗЛО“. Томас изведнъж бе споходен от мисълта колко внимателно е изпипан всеки детайл от тази игра — този експеримент. Възможно ли бе названието на организацията от самото начало да е било една от променливите? Дума, която съдържа откровена заплаха, ала същевременно е наименование на организация, която уж се придържа към доброто. Вероятно бе само поредното сръчкване, за да видят как ще реагират умовете им. Какво ще почувстват.

Една непрестанна игра на отгатване. Така беше от самото начало.

Всеки доктор — Томас предположи, че са доктори, както бе казал Плъха — застана на мястото си до едно от леглата. — Те се заеха да подготвят висящите от тавана маски, да натискат копчета и да настройват датчици.

— Вече определихме легло за всеки от вас — съобщи Плъха, загледан в папката пред него. — В тази стая ще останат… — Той изброи няколко имена, включително Соня и Арис, но сред тях не бяха нито Томас, нито някой друг от езерните. — Ако не съм прочел имената ви, моля последвайте ме.

Цялата тази сцена бе невероятно странна, ако не беше сериозността, която се криеше в нея. Сякаш бяха прочели имената на предатели, които предстоеше да си получат заслуженото. Томас не знаеше какво да направи, но реши да следва предначертания път, докато се появи удобен момент.

Той последва заедно с останалите Плъха. Излязоха в дълъг коридор, отново без прозорци, и спряха пред друга врата. Водачът им погледна списъка и този път сред изброените бяха Нют и Пържитиган.