Джеймс Дашнер - Последният кандидат

Ала този път имаше нещо различно. Не можеше да разбере какъв е бил преди. Как би могъл да смята, че е редно да се постъпва така. Беше се променил завинаги… но бе длъжен да даде поне един последен шанс на стария Томас.

— Нют, Миньо — рече той тихо, преди Плъха да успее да заговори отново. — Мисля, че той е прав. Време е да направим това, което трябва да се направи. Нали така се уговорихме снощи.

На лицето на Миньо се появи нервна усмивка. Нют стисна ръце в юмруци.

Сега или никога.

Томас не се поколеба. Заби лакът в лицето на пазача зад него и изрита с коляно този отпред. И двамата тупнаха на пода зашеметени, но бързо се съвзеха. С крайчеца на окото Томас видя Нют да се сборичква с неговия пазач, Миньо налагаше с юмруци своя. Но петият — една от жените — вече вдигаше своя гранатомет.

Томас се метна към нея, изби оръжието към тавана, преди тя да натисне спусъка, но жената се завъртя и стовари приклада върху главата му. Болка изригна в челюстта и скулата му. Той се олюля, падна на колене, сетне тупна по корем. Протегна ръце да се изправи, но нещо го притисна в гърба, последва силен удар, който му изкара въздуха. Едно коляно го прикова към пода и той усети, че опират дуло във врата му.

— Дай ми заповед! — извика жената. — Джансън, само ми дай заповед. Ще му изпържа мозъка!

Томас не виждаше останалите, но шумът от борбата бе утихнал. Вече осъзнаваше, че бунтът им е бил краткотраен и всички са обезвредени за по-малко от минута. Сърцето му се сви от отчаяние.

— Какво си мислите вие, бе момчета! — изрева Джансън зад Томас. Представяше си как изглежда разгневеното му лице. — Наистина ли вярвате, че три… деца, ще могат да надвият петима въоръжени пазачи? Вие трябваше да сте гениални, а не идиоти… глупави бунтовници. Чудя се дали пък в края на краищата избликът не ви е изсмукал мозъците?

— Млъквай! — чу Томас гласа на Нют. — Просто млъкни!

Последните думи бяха приглушени от нещо. Томас предположи, че някой от пазачите е накарал приятеля му да замълчи. Потрепери от гняв, но жената притисна по-силно оръжието.

— Дори… не си… помисляй — прошепна тя в ухото му.

— Изправете ги! — излая Джансън. — Нека станат!

Жената дръпна Томас на крака, като не спираше да притиска дулото в тила му. Нют и Миньо също бяха с опрени в главите дула на гранатометите, а двамата свободни пазачи бяха насочили оръжията си към тях.

Лицето на Джансън бе почервеняло от гняв.

— Колко нелепо! — ядоса се той. — Не бива да позволим да се случва повече! — Завъртя се към Томас.

— Аз бях само едно дете — промълви Томас, изненадвайки дори себе си.

— Какво? — зяпна го слисано Джансън.

Томас отвърна на погледа му.

— Аз бях дете. Те ми промиха мозъка, накараха ме да върша тези неща. Да помагам. — Ето какво го бе измъчвало още откакто спомените взеха да изплуват в съзнанието му. Откакто бе започнал да свързва точките.

— Не съм бил тук в началото — каза Джансън с равен глас. — Но ти лично ме одобри за тази работа, след като Създателите загинаха. И трябва да знаеш, че не съм виждал никого, дете или възрастен, който да е толкова убеден като теб.

— Не ме е грижа какво…

— Стига! — кресна му Джансън. — Първо него! — и махна на един от пазачите. — Повикайте сестрата. Бренда е вътре, тя настояваше да помогне. Може би ще стане по-лесно, ако оставим на нея да работи с него. Отведете другите в чакалнята. Ще ги обработим един по един. Първо искам да проверя нещо друго. Ще се срещнем тук.

Томас бе толкова объркан, че не обърна внимание, Когато споменаха Бренда. Двама пазачи го хванаха за ръцете.

— Няма да ви позволя да го направите! — изкрещя Томас, внезапно завладян от истерия. Мисълта, че ще узнае кой е бил преди, го ужасяваше. — Няма начин да поставите онази гадост на лицето ми!

Джансън не му обърна внимание, а нареди на пазачите:

— Преди да започнат, нека го упоят.

Той се отдалечи.

Пазачите го задърпаха към вратата и краката му се провлачиха по земята. Томас се дърпаше, опитваше се да се освободи, но ръцете им бяха като железни окови и накрая се предаде, за да запази поне малко сила. Едва тогава осъзна, че е изгубил битката. Бренда оставаше последната му надежда.

Бренда стоеше до леглото. Лицето й бе като издялано от камък. Томас се опита да улови погледа й, но тя го избягваше.

Пазачите го дръпнаха към леглото. Не разбираше защо Бренда е тук, защо помага на ЗЛО.

— Защо работиш за тях? — попита той през сълзи.