Чайна Миевил - Морелси

Размърда се, замаян от болка. Някой връзваше краката му и ръцете му зад гърба със старо, прогнило въже. Блъскаха го, влачеха го, млатеха го с юмруци, тътреха го към края на кея, другарите му крещяха и се бореха зад гърба му, дневният прилеп пищеше в безсилен гняв.

Виеше му се свят; чу гласа на Калдера — тя вървеше до него, до нея Деро, а после Нафи, всички вързани освен подсилената ръка на капитанката; тя би разкъсала всяко въже и затова я стискаха няколко души. Които вряскаха и дърдореха. Някои ридаеха, покрусени от епохалното разочарование от несбъдналото се пророчество. Други съскаха. Трети усърдно пълнеха дрехите на пленниците си с камъни.

Контрольорът беснееше. Скърцаше със зъби. Дейби пикира под кръжащите любопитни чайки, но мъжът или не го забеляза, или пак го беше пернал.

— В окаЯна! — прошепна той. Подивелият бизнесмен изръмжа още нещо, като сочеше водата. Той декламираше пред своите раболепни слуги. Той — досети се Шам — произнасяше присъда .

— и други ще дойдат! — провикна се Шам. — Те си мислят, че тук има съкровища! Всички такси, въображаемите пари, които си мислехте, че ви идват на крака!

Натежалите му дрехи го повлякоха и той залитна, замята се в ръцете на нападателите си, втренчи се в тях и в остатъците на този бюрократичен рай.

— Не! — изкрещя той. — Не свършва така!

Той се взря в Калдера. Тя го гледаше. Когато го избутаха на ръба на алеята, тя извика името му.

Шам се опита да забие пръсти в земята. Усещаше как земята се тресе. Струваше му се, че неговото сърце бие гръмовно в тялото му, ала и тези, които го стискаха, също се колебаеха. Нещо се случваше.

Тревожният вик на Дейби бе изменил своя тембър.

Към всички тях, със стържене, на заден ход по релсите през изкопа в руините, към буферите в края на линията се движеше ангел. Грамаден и покрит с вековна ръжда ангел. Оплескан с масло ангел. Ангелът, върху чийто труп се бе покатерил Шам. Пробуден и оживял отново, той се тътреше на заден ход по пътя, по който, преди поколения, бе потеглил.

Чиновниците от града фактория писнаха. Завиха. Пръснаха се. Шам се завъртя. Сигурно ангелът бе умрял и отрязал от света далеч, далеч преди да са се родили. Никой от тях не беше виждал влак в движение, нищо не беше виждал да се движи по железопътна линия.

Ангелът издишаше мръсен пушек. Шам чу викове и видя познати фигури, накачулени отзад. Бинайтли, и Мбендей, и Сироко търсачката, и Фремло, чийто балтон се ветрееше величествено въпреки всичките дупки по него, и Вуринам. Екипажът на Шам пристигаше при него, покачен на дупето на ангел, вървящ заднишком.

Шам нададе приветствен крясък. Бинайтли стреля във въздуха и подивелите шефове побягнаха. Всички — освен контрольора великан. Задните буфери на ангела се блъснаха в отбивачката и той спря.

— Не! — изкрещя контрольорът. Тази дума беше същата. — Не, не! В окаЯна! В окаЯна! — и със смайваща бързина награби най-близкия пленник. Калдера Шроук. и при тази гледка, още по-бърз, без изобщо да се замисля, Шам се намеси.

До тази грамада той беше едно нищо и никакво, глупав дребосък. Цяло чудо бе, че тласъкът на Шам изобщо успя да го помръдне. Може би при никакви други обстоятелства не би успял. Ала мъжът стоеше на самия ръб на алеята. и когато Шам се блъсна в него, той размаха ръце, олюля се, краката му се подхлъзнаха и той полетя във вълните с крясък.

Протягаше ръце, беснееше и докато падаше, сграби нещо.

Сграби Шам. Повлече Шам със себе си във водата. Събори го.

и благодаря. Усещате ли?

Забавяме ход.

Скоро ще пристигнем там, закъдето сме тръгнали.

Това може да докара човек до отчаяние, да го накара да размишлява колко много и всякакви неща сме пренебрегнали. Дори не сме отворили и дума за тях. Може досега да сте чули за просторите сред източните и северните релси далече от Манихики и от всякаква флота, където има племена от диви коне, така добре научили се да се пазят от подземни твари и нивга да не се отклоняват от релсите и траверсите, че това е закодирано в костите им. Така че новородено жребче, което се люлее на тънките си като пръчици крачка, няма да стъпне със своите тепърва втвърдяващи се копитца на открито равноземие. и тъй, железничарите в онези ливади делят железните пътища с дълги колони от коне, които вечно препускат в тръс в колона по един и пасат сочната трева между релсите.

В Аман Сун има мразовита крепост, обслужвана от ледени влакове. Така разправят. Политическите шашми между Дегенлач и Морингтън стигат за дълги часове забавления. Бозавият изолиран живот на онези наплашени и изтормозени от скука поколения самозвани босове в онзи град на края на релсите, точно обратното, никак не повдига духа. Но има какво да се научи и от осакатеното користолюбие на контрольорите.