Чайна Миевил - Морелси

Те стояха на изровен от дупки крайбрежен път, висока пешеходна алея, досущ като морелски бряг. Ала той се издигаше не над релси, както несъмнено трябва да се издига всеки бряг, а над безкрай, над зашеметяващ безкрай от водна шир.

На Шам му се зави свят. Водата се пенеше. Тя се вълнуваше и се плискаше в бетонната стена. Сърцето на Шам затупка. Какво беше това? А какво ли имаше оттатък? Разрушен кей стърчеше над вълните така, както нормалните кейове се издигат над релси. Разколебан от почуда, Шам отиде до края му.

Каква чудовищна вода. Тя се надигаше и спадаше на люлеещи се грамади. Нищо подобно не си бе представял.

Над нея странното мъртвило във въздуха свършваше. Чайки! Те кръжаха и крещяха, стрелкаха се с любопитство покрай Дейби, който се издигна и се замята в жизнерадостна акробатика. Това бе източникът на онзи повтарящ се звук. Водата пухтеше и се влечеше, и се люшкаше напред-назад, и се блъскаше в земята.

— Нивото на водата е толкова високо — прошепна най-сетне Нафи. Тя се огледа назад, откъдето бяха дошли. — Би трябвало да залее онази пропаст. Дори и морелсите. Да напълни пропастта до половината.

— Ти ми каза, че те са скърпили света — каза Шам на Калдера. — Може и да са запечатали някак си скалата тук, когато са налели водата, та да не се разлива. Да не може да се просмуква в стените.

— Да — рече Калдера. — Само че те не са налели водата тук, а са я оставили . — и тя се взираше, ала с раздвоено внимание, продължаваше да разлиства документите в ръцете си и да се мръщи на разхвърляните откъслеци от информация. — Останалото са го пресушили. За да имат повече поземлена собственост за прокарване на релси.

— Светът? — попита Шам.

— Е бил под вода.

Стояха там още дълго, без да кажат нищо повече. Шам бе твърде слисан, за да му прави впечатление, че е студено. Слънцето се туткаше през безкрая, над горното небе, и го караше да сияе. Точно в момента не виждаха зверове там. Само прелитащите чайки.

Птиците кръжаха и се спускаха към течната повърхност. „Там вътре има неща, които те ядат“ — досети се Шам. Сети се за жилавите риби, които живееха в езерцата и локвите по островите и сред самите морелси. Загледа се към хоризонта, докъдето погледът му стигаше. Замисли се колко по-големи можеха да израстат подобните им създания в едно такова просторно пространство.

Усети как нещо пропълзява в костите му. и Дейби го усети и се размърда неспокойно. Ритъм, който ставаше все по-силен.

— Птиците куки — промълви Шам.

Бяха три. Идеха иззад хълмовете, носеха се в разплутото небе. Завиха към пътешествениците. Пърдяха пушек — Шам не ги беше виждал да летят толкова ниско. Вятърът от техните въртящи се крила раздигна боклуци във въздуха. Рязко обърнаха и полетяха над древните развалини към някакво скрито от погледа гнездо за стари уморени ангели.

— Какво беше това? — попита Деро. — Любопитство?

— Надали — отвърна тихо Шам. — Мисля, че са давали напътствия. — Той посочи.

От пепелта и руините на стария град излизаха фигури.

Какви бяха те, тези обитатели на земите след края на света? Дрипави, тромави и рошави, те се промъкваха, душеха, изникваха от праха, който съобщаваше за пристигането им. Десет, дванайсет, петнайсет фигури. Едри жени и мъже, само мускули и жили, озъбени, пристигаха на два и на четири крака, маймуноподобни, вълкоподобни, приличащи на охранени котараци. С втренчени погледи.

— Да се махаме — подкани ги Деро, ала не можеха да ги заобиколят. Новодошлите бяха стигнали до основата на кея и там се спряха. Тъмните им дрехи бяха толкова окъсани, че приличаха на пера. Облизваха се; дълго време се взираха.

— На мен ли ми се струва — проговори Деро най-сетне, — или изглеждат възбудени?

— Не ти се струва — отвърна Шам.

Нещо идеше откъм развалините. Двуметрова заоблена грамада. Древен и могъщ мъж, много пълен. Беше облечен с окърпено тъмно палто и висока черна шапка.

— Този костюм — отбеляза Калдера — е като на на Схватливия Ом.

Подобието на изроден аватар на бога бавно подмина другарите си и продължи към Шам и останалите. Кеят се тресеше от мощните му крачки. Той се облиза с наслада.

— Какво ще правим? — прошепна Деро.

— Ще чакаме — отвърна Шам. Държеше пистолета си насочен надолу. Мъжът пулеше очи. Спря се на няколко крачки от тях и се зазяпа в посетителите.

и после им се поклони със замах. Зад него останалите нададоха протяжен вопъл. Звучеше щастливо. Тържествуващо. Грамадният мъж изрева. Ръмжене и мучене, задавен, чепат език.