Чайна Миевил - Морелси

— Това е някаква шантава бъркотия от стари релсокреолски думи — съобщи Калдера. — Много стари.

— Разбираш ли я? — попита Шам. Самият той разпознаваше няколко думи. „Контрольор“ — чу той. — „Релси“. и трепна, щом чу един стих от стар химн: „Окаяна!“ Но мъжът го произнасяше изопачено, с ударение на предпоследната сричка — „окаЯна“.

— Само малко. — Калдера присви съсредоточено очи. — „Тук“… „Най-сетне“… „Лихва“.

Грамадната фигура бръкна в палтото си и Нафи и Шам се вцепениха. Но оттам той извади и им поднесе пачка листове. След няколко секунди на вцепенение, докато Нафи стоеше на стража с пистолет в ръка, Шам пристъпи напред и го сграбчи. Тримата с Шроук се наведоха над страницата.

Колонки, думи, лист след лист, древен шрифт, от който Шам почти нищичко не проумяваше. Дълъг увод, списъци, бележки под линия и забележки.

— Какво е това? — попита той.

На последната страница от топа бе изписана дълга поредица от цифри. Оградени в червено. Калдера погледна брат си, после вдигна поглед към Шам.

— Това е сметка — каза тя. — Според тях това е сумата, която им дължим.

В главата на Шам пърхаха образи. Скитанията на тези подивели фигури из развалините там, откъдето някога са контролирали влаковете и линиите. Шапката на мъжа.

— Той е водачът — каза Шам. — Контрольорът.

Калдера се взираше в листа.

— Това са… толкова пари, колкото е нямало откак свят светува — прошепна тя. — Това са дивотии.

— Сигурно предците им са се загубили тук — каза Деро. — От тази страна на пропастта, дето не трябва.

Контрольорът ръмжеше странни думи.

— Той… — рече Калдера. — Той разправя… нещо за уреждане?

— Ти спомена нещо за кредит — отвърна Шам. — О, не, тази сган не се е загубила. Чакали са.

Той се вгледа в грамадния мъж. Контрольорът. Който пак се облиза и оголи остри зъби.

— Нашите предци не са могли да плащат според условията на техните предци — каза Шам. — За да ползват релсите. Сметката е нараствала. Те са ни облагали с лихва. Те смятат, че за това сме дошли. Той си мисли, че сме готови да платим.

Той запрелиства страниците.

— От колко време чакате? — попита Шам. — Преди колко време е била свадата на боговете? Железопътните войни? — Години. Векове. Епохи.

Наблюдаващите запищяха. Един-двама, забеляза Шам, разтресоха остатъци от чанти за документи. Сигурно бяха израснали с някакво пророчество. Както и техните родители, и родителите на техните родители, и техните родители също, почти до безкрайност, които са се влачели из рушащия се град. Очаквали са в своите канцеларии, сред празнотата. Пророчество, което вярваха, че се сбъдва.

Шам отведнъж ги намрази. Не му пукаше, че и те бяха заблудени, в плен на безжалостен подтик, алчността на една компания, която държеше властта над развалините. Която отказваше да позволи на възхода и падението на цивилизации, на посещенията и преобразуванията, и сбогуванията, и ровенето в боклука на пришълци, на пресъхването на водите, отравянето на небесата и мутациите на подземните твари, причинени от същите онези действия, за които искаха да им се плати, да попречат на търпеливото им счетоводство. Безкрайно отлагане на срокове за едно човечество, което понятие си нямаше, че има дългове, че хилядолетия наред е купувало абонаментни карти на изплащане. С вечната надежда, че в края на краищата икономиките пак ще се изправят на крака и ще платят.

— Призрачни пари в Небесата — каза Шам. — Не защото са умрели — призраци, защото са неродени.

Той погледна огромния мъж в очите.

— Ние — заяви — нищо не ви дължим.

Контрольорът го гледаше. Изражението му на алчно очакване бавно се промени. В изражение на неувереност. После бавно по лицето му се изписа страдание. и изведнъж то пламна в гняв.

Той изрева. Всички обитатели на Небесата изреваха. и се люшнаха напред. Те идеха, а кеят се тресеше.

Дейби се хвърли към грамадната фигура, ала контрольорът го перна и той отлетя.

— Размърдайте се! — кресна Шам, ала преди да успее да вдигне пистолета, контрольорът го докопа за врата, стисна го и изби оръжието от ръката му. През бумтенето на кръвта в ушите си Шам чу как пистолетът му цопна във водата.

Той млатеше с ръце, пред очите му причерня. Забеляза как Шроук се опитват да се измъкнат; капитан Нафи стреля два пъти с пистолета, преди един камък с идеален прицел да удари ръката ѝ и да я обезоръжи. А после вече просто до главата му не достигаше достатъчно кръв, за да може да се съсредоточи.