Джулиана Багът - Изпепелени

* * *

Когато светлините премигват, жуженето на машините замира във всяка от камерите в двете посоки на коридорите. Настъпва мъртвешка тишина. Пийкинс работи в тази камера и се опитва да спаси едно семейство – четири сковани бебета, чиито кожи постепенно губят бледосинкавия си оттенък. Той започва да рови в джоба си за фенерче. Изважда го и осветява бебетата пред себе си – семейство Уилъкс. Клепачите на едно от тях потрепват. Очите му се отварят. То е малкото момиченце. Майката на Партридж. Може би тя ще бъде единствената, която ще оцелее.

* * *

Кълбата осветяват всяка от стаите. Айралийн е подбрала музиката – същата песен, на която танцуваха по време на пикника, което сякаш се беше случило толкова отдавна. Тя се носи от невидимите високоговорители. Двамата стоят прегърнати във всекидневната и по-скоро се поклащат, отколкото танцуват. В коридора вече се разнасят гласове и тропот на стъпки.

– Слънчевата светлина не е топла – прошепва Партридж. – Тя не е истинска.

– Какво изобщо е реалността? – пита Айралийн.

– Те идват за нас.

– Нека дойдат.

– Айралийн – казва той.

Обхваща лицето ù с длани и докосва страните ù с палците си.

На вратата се чува тропот. Нечие тежко тяло се блъска в нея отново и отново.

* * *

Докато успеят да стигнат до улицата, вече могат да виждат небето през зейналата дупка. През нея вътре нахлува въртяща се пепел.

– Вече се случва – казва Преша.

– Пепел – промълвява Лайда.

Бекли носи немощния дядо на Преша на гърба си.

– Май няма да забравя този момент – казва Бекли.

Дядото на Преша повдига ръката си във въздуха и хваща в дланта си леките парченца пепел. Той поглежда Преша с изненадано изражение на лицето и казва:

– Моето момиче.

Преша започва да плаче.

– Да – казва тя. – Аз съм тук.

Майка ù е мъртва. Брадуел го няма вече. А Партридж беше избрал какъв да бъде собственият му край. Но тя си беше върнала един човек обратно.

На улиците има други хора. Някои крещят и плачат. Те притискат децата си към гърдите. Други стискат здраво ценните си вещи: златни свещници, кутии с лични спомени или оръжията си. Всъщност те стискат земните си притежания толкова здраво, че отдалече изглежда така, сякаш са се сраснали с тях, подобно на оцелелите, които толкова ги ужасяват.

Някои започват да тичат. Накъде ли? Няма къде да отидат.

Електрическата мрежа е повредена. Светлините премигват и угасват. Еднорелсовият влак спира със скърцане. Бекли ги повежда към едно скрито стълбище покрай тайните асансьори, които сега са спрели като всичко останало.

Стигат до приземния етаж на Купола и тръгват през празното поле на академията, покрай спалните помещения, тъмните прозорци на класните стаи. Минават дори и през едно футболно игрище – фалшивата му трева е нашарена с бели линии, покрай баскетболно игрище, оградено с метална мрежа. Някога ù бяха разказвали, че баща ù е бил плеймейкър[51]. Нейният истински баща – тя вероятно никога няма да чуе гласа му... Той е някъде там, отвън.

Накрая стигат до полетата със соя, които са зелени и разлистени. Редовете им следват кривината на Купола. Продължават да вървят.

Преша усеща как от някакво невидимо място повява вятър.

Лайда изважда копието си. Сега саждите са по-гъсти и вятърът ги върти.

– Вали сняг – казва тя.

Близо до земята, в полетата от соя, върху растенията със зелени листа и жълти шушулки, е паднало едно триъгълно парче от Купола. Пръстта е осеяна със строшени парчета, които хрущят под ботушите им. Те се отправят към дупката и края на Купола. Преша поглежда навън към покрития с пепел свят – нейния дом. Нагоре по хълма упорито се изкачват оцелелите , които идват да вземат онова, което е тяхно.

Тя се втурва към тях и започва да оглежда лицата, за да открие Брадуел, знаейки, че той няма да е сред тях.

Но там са Ел Капитан и Хелмут – с измъчени, набраздени от сажди лица. Когато Ел Капитан вижда Преша, той спира и пада на колене. В юмрука си стиска парче хартия. Той го вдига над главата си като някакво малко бяло знаме.

Няма победа. Всеки път е нова загуба.

Така се предаде той.

Така се предаде тя.

Сърцето ù казва: Стига, стига, стига. Предавам се.

И тя очаква сърцето ù да спре да бие.

Изгубила е твърде много.

И тя знае, че там, отвън, ще открие тялото на Брадуел. Това, че той е мъртъв, ще я смазва отново и отново. Колко удари ще може да поеме?

Но сърцето в гърдите ù бие и продължава да бие.

Туптенето му я връща към живота.