Джулиана Багът - Изпепелени

Тя притиска юмрука до сърцето си. Те все още са неразривно свързани. Няма по-добра църква от гората. В крайна сметка, сватбата е между двама души – онова, което си обещават, докато шепнат.

Тя не е сигурна защо, но сега изпитва страх. Той сковава гърдите ù. Шокът, идващ заедно с мъката, на нея ù е познат – тя знае какво означава да скърбиш. Но онова, което изпитва, е ужас: него вече го няма. Осъзнаването, че светът все още съществува, а той – не. Точно това я плашеше най-много и ето че то се случи.

Тя поглежда към пода, осеян със снимките от щастливото детство на Партридж.

Партридж се приближава до нея.

– Аз го убих – промълвя той.

– Не ме докосвай. Не ме поглеждай.

Партридж е като някакво привидение.

– Не си убил никого – уверява го Айралийн. – Не си. Не си го убил. Хейстингс го направи.

– Млъкни! – изкрещява Преша. – Млъкни!

Айралийн се плъзва по стената и сяда на пода. Тя гледа безизразно.

– Преша – започва Партридж, – направих това, което трябваше. Кълна се. Не знаех, че Хейстингс ще го убие.

– Хейстингс беше програмиран да убие всеки, който се съпротивлява. Брадуел го знаеше. Затова се съпротивляваше.

– Аз дадох заповедта – казва Партридж толкова дрезгаво, че гласът му едва се чува. – Можех да спра Хейстингс. Можех да сторя нещо.

– Ти ни докара дотук – казва Преша. – Докара всички ни до този миг. Направи нещо по-лошо от това, че не спря Хейстингс.

– Нямаше да натисна бутона – прошепва Партридж. – Нямаше да го направя. Нямаше.

– Не – намесва се Айралийн. – Нямаше да го направиш. Зная, че нямаше да го направиш. – След това с надежда в гласа тя добавя:

– Може би това ги е спряло. Може би сега те ще се върнат обратно.

– Фридъл – казва Преша. – Не го ли видя? Той носи бактерията. Тя идва и действа бързо.

Някой започва да блъска по вратата. Чуват силния настоятелен глас на Бекли:

– Хората на улиците се бунтуват. Искат кръв.

– Те идват за нас – промълвя Айралийн.

– Тук ще ни открият – казва Партридж.– Зная, че ще го направят.

Сцената е все още на екрана. Очите на Хейстингс са широко отворени. Той оглежда тълпата от хора. Ел Капитан крещи:

– Ще продължим да вървим. Той искаше това. Продължаваме напред. Заедно!

Лицето му е набраздено от черна пепел. Той избърсва окървавените си ръце в ризата си.

И тогава Хейстингс се обръща. Той се отправя към Купола и застава в една редица с други двама войника.

– Куполът ще бъде разрушен и когато това стане, аз ще изляза и ще се прибера у дома – казва Преша.

Тя отива до вратата, отваря я и влиза в конферентната зала. Бекли е застанал до дядото на Преша, който седи в едно от кожените кресла. До него е Лайда.

– Ще дойдеш с нас – казва Преша на дядо си. – Ще се погрижим да си в безопасност.

Той е уплашен, но кимва. Някога той беше непознатият, който я взе със себе си. Сега тя ще бъде тази, която ще се погрижи за него.

* * *

Партридж гледа втренчено Лайда, все още изненадан, че тя е тук – толкова близо до него и все пак толкова далечна. Нещата между тях се бяха променили. През какво ли беше преминала? Той си спомня, че Преша е казала на Лайда, че ще ù вземат бебето. Дали тя е повярвала на това? Дали то е истина? Той вече не знае кое е истина. Може би никога не го е знаел. Преша ще каже на Лайда какво е станало в другата стая. Ще ù каже, че той е могъл да спаси Брадуел и се е провалил. Приятелят му е мъртъв. Партридж се беше поколебал. Защо? От гняв, яд или защото наистина си мислеше, че постъпва правилно, опитвайки се да спаси хората си? Дали дълбоко в себе си той не мисли по този начин за чистите – като за своите хора? Може би никога няма да разбере истината за себе си. Може би така са започнали нещата и за баща му – една постъпка, която не е можел да промени никога повече, след което му се е наложило да реши що за човек е. Партридж иска да е добър. Винаги е искал да бъде добър, нали? Точно в този момент той трябва да реши как всички те да се опитат да оцелеят.

– Можеше да избягаш. Вероятно трябваше да го сториш. Защо остана? – Партридж пита Бекли.

– Ние сме приятели. Приятелите остават.

Партридж не беше осъзнавал, че е очаквал това, но сега, когато го чува, се чувства щастлив. Той сграбчва Бекли, прегръща го и го потупва по гърба.

– Благодаря ти – казва той.

– Трябва да тръгваме веднага – подканя ги Бекли. – Те ще ви открият тук. Не можете да се заключите. Ако останете в стаята на баща ти, те просто ще ви изчакат да излезете.

Партридж поглежда Преша. Той знае, че не заслужава да тръгне с тях. Той поклаща глава.