Том Перротта - Останалите

„И устата ми — каза си тя. — Имам доста хубава уста.“ (Дъщеря ѝ имаше абсолютно същата уста, но тя предпочиташе да не мисли за това.)

Беше лесно да си представи погледите, които ще предизвика с тази рокля, главите, които ще се обърнат, когато влезе в ресторанта, удоволствието в очите на Кевин, докато ѝ се възхищава на масата. Това беше проблем, лекотата, с която си бе позволила да бъде пометена във вълнението от празника. Защото вече разбираше, че нещата не се получават, че е направила грешка да се забърка с него и че дните им заедно са преброени — не заради нещо, което той беше или не беше направил, а заради нея, заради това, което беше тя, и заради всичко, на което повече не беше способна. Тогава какъв беше смисълът да изглежда толкова добре — по-добре, отколкото имаше право всъщност — да яде хубава храна в лъскав ресторант, да пие скъпо вино и да споделя някакъв декадентски десерт, след което вероятно щеше да се стигне до леглото и в крайна сметка до сълзите? Защо трябваше да поставя и двама им в тази ситуация?

Проблемът беше, че Кевин не ѝ беше дал никакво предварително предупреждение. Той просто го изплю преди няколко дни, докато се отправяше към вратата.

— Четвъртък в осем — каза ѝ, сякаш вече беше уговорено. — Отбележи си го в календара.

— Какво да отбележа?

— Свети Валентин. Направих резервация за двама в Пампльомус. Ще те взема в седем и половина.

Стана толкова бързо и толкова естествено, че не ѝ хрумна да възрази. Как би могла? Той ѝ беше гадже, поне за момента, а бе средата на февруари. Разбира се, че щеше да я изведе на вечеря.

— Облечи си нещо хубаво — казал ѝ.

През целия си живот бе чакала Свети Валентин с нетърпение, дори в колежа, когато много хора, които Нора уважаваше, се отнасяха към него в най-добрия случай като към сексистка шега, холмаркска приказка от лошите стари времена, в която Уорд носи на Джун сърцевидна кутия с шоколадови бонбони.

— Нека да изясним това — обичаше да я дразни Брайън. — Аз ти давам цветя, а ти разтваряш крака?

— Точно така — казваше му тя. — Точно така се случва.

И той бе схванал нещата. Мистър Постструктуралист дори ѝ бе донесъл дузина рози и я бе извел на вечеря, която не можеше да си позволи. А когато се прибраха вкъщи, тя спази своята част от сделката, малко по-ентусиазирано и изобретателно от обикновено.

— Е? — каза му тя. — Не беше толкова зле, нали?

— Беше добре — съгласи се той. — Предполагам, че веднъж годишно няма да ме убие.

С годините Нора осъзна, че няма за какво да се извинява. Просто си беше такава. Обичаше да ѝ наливат вино и да я водят на вечеря, да я карат да се чувства специална, обичаше, когато куриерът носеше в офиса голям букет и сладка бележка, а колежките ѝ казваха какъв късмет има, че приятелят ѝ е толкова романтичен, че годеникът ѝ е толкова внимателен, че съпругът ѝ е толкова грижлив. Точно това винаги беше ценяла у Дъг. Той никога не съсипваше Свети Валентин, никога не забравяше цветята, никога не претупваше нещата. Наслаждаваше се да я хваща неподготвена, една година да я изненада с бижу, а на следващата — с уикенд в луксозен хотел. Шампанско и ягоди в леглото, сонет в нейна чест, домашна гурме вечеря. Сега тя разбираше, че всичко е било игра, че след като е заспивала, сигурно се е изтъркулвал от леглото, за да пише безсрамни имейли на Кайли или на някоя друга жена, но по онова време не знаеше това. Тогава всеки подарък ѝ изглеждаше поредния хубав жест в една серия, която щеше да продължи вечно, почит, която заслужава от чудния мъж, който я обича.

Между тях имаше свещ и на потрепващата ѝ светлина лицето на Нора изглеждаше по-младо от обикновено, сякаш бръчките бяха изтрити от ъгълчетата на очите и устата ѝ. Кевин се надяваше, че приглушената светлина прави същото и за него и ѝ дава идея за красивия мъж, който някога беше, онзи, когото никога не бе имала възможност да срещне.

— Това е хубав ресторант — каза той. — Наистина практичен.

Тя огледа залата, сякаш я виждаше за първи път, попивайки рустикалната обстановка с изражение на неохотно одобрение — високия таван с оголен гредоред, осветителните тела с форма на камбана, окачени над грубо изработените маси, дъсчения под и оголените тухлени стени.

— Защо го наричат „Грейпфрут“? — попита.

— Грейпфрут ли?

— Пампльомус. Означава „грейпфрут“ на френски.

— Сериозно?

Тя взе менюто и посочи към голямото жълто кълбо на корицата.