Том Перротта - Останалите

— Прочетох един разказ от него — намеси се момичето. Изглеждаше нещастна, кръглолика и здрава, с най-голямата мишена на челото си, която Том бе виждал, зелено-бял водовъртеж с размера на подложка за бира. — В часовете по английски в гимназията. Един пич на Северния полюс продължава да се опитва да запали огън, за да не получи хипотермия, но огънят все изгасва и изгасва. После пръстите му измръзват и е абсолютно прецакан.

— Човекът срещу природата — добави мъдро Еги. — Вечният конфликт.

— Всъщност има две версии на този разказ — изтъкна Кермит. — В първата човекът оцелява.

— Защо тогава е написал и втора? — попита момичето.

— Защо ли, наистина? — Кермит се изхили мрачно. — Защото първата версия е боклук, ето защо. Дълбоко в сърцето си Джек Лондон е знаел, че ние никога не можем да запалим огън. Не и когато имаме нужда от него.

— Знаеш ли какво е гадното? — попита весело момичето. — Мъжът искал да убие кучето си, да го разреже и да си стопли ръцете в червата му. Но когато се опитал да го направи, вече не можел дори да държи ножа.

— Моля те. — Еги изглеждаше погнусен. — Може ли да говорим за нещо друго?

— Защо? — попита момичето.

— Той обича кучета — обясни Кермит. — Не ти ли е разказал за Куинси?

— Аз я срещнах едва снощи. — Еги звучеше възмутено. — Какво си мислиш, че срещам някого и веднага започвам да дрънкам за кучето си?

Кермит отправи развеселен поглед към Том, който знаеше твърде добре колко често Еги говори за Куинси, двестапаундов мастиф, който се бе запилял след Внезапното заминаване и оттогава не беше виждан. Вместо портфейл Еги носеше малък албум с около дузина фотографии на голямото куче, често в компанията на висока, неусмихваща се жена с опъната назад коса. Това беше Емили, заминалата годеница на Еги, бивша докторантка в държавното училище „Кенеди“. Еги не говореше много за нея.

Кермит се пресегна за зара.

— Мой ред е, нали?

— Да. — Еги посочи към бяло петно в средния участък. — Тъкмо взех този за заложник.

— Пак ли? — Кермит изглеждаше вбесен. — Можеше да проявиш милост, знаеш ли?

— За какво говориш? Защо да проявявам милост? Това е, като да кажеш на футболист да не се опитва да отнеме топката на играч от другия отбор само защото е при него.

— Няма закон, според който трябва да отнемаш нещо на някого.

— Не, но ще си много смотан футболист, ако не го правиш.

— Ясно. — Кермит разтърси зара. — Но нека не изваждаме свободната воля от уравнението.

Том завъртя очи. Босоногите, които познаваше, играеха различни игри в различните градове — „Монополи“ в Сан Франциско, крибидж в Харисбърг, табла в Бостън — но независимо от вида им, действието винаги се развиваше безкрайно бавно, прекъсвано на всеки ход от безсмислени спорове и мъгляви философски отклонения. Много често игрите свършваха по средата от чиста скука.

— Между другото, аз съм Луси — каза момичето на Том. — Но тези момчета ми викат Ох.

— Ох ли? — попита Том. — Откъде идва?

Еги вдигна поглед от дъската. Носеше кръгли очила с тънки рамки, които заедно с обръснатата му глава му придаваха вид на монах.

— Тя беше една от първите самобичуващи се в „Харвард“. Чувал ли си за това?

Том кимна. Беше виждал видеозапис в интернет преди известно време, процесия от колежани, маршируващи през Харвард Ярд в бански костюми и умъртвяващи плътта си с импровизирани камшици и биячи с девет върви, някои от които имаха пирони и кабарчета, прикрепени към свободния край. След това младежите сядаха на тревата и натриваха мехлеми в гърбовете си. Твърдяха, че се чувстват пречистени от агонията, временно умити от своята вина.

— Еха. — Том разгледа Ох малко по-внимателно. Носеше бледосин памучен пуловер, който изглеждаше прясно изпран. Тенът ѝ беше бистър, косата ѝ беше чиста и мека, сякаш все още имаше достъп до душове и редовна храна. — Това е доста крайно.

— Трябва да видиш белезите ѝ — каза Еги с възхищение. — Гърбът ѝ е като топографска карта.

— Веднъж ви видях, идиоти такива — каза ѝ Кермит. — Седях пред „О Бон Пен“ в един красив пролетен ден и изведнъж видях дузина деца, подредени край тротоара като акапелен хор, които крещяха резултатите си по SAT и се бичуваха като полудели. Седем двайсет, критическо четене! Пляс! Седем осемдесет, математика! Пляс! Шест деветдесет, писане! Пляс!

Ох се изчерви.

— Така правехме в началото. Но после започнахме да го персонализираме. Някой изкрещяваше: „Главна роля в Годспел “, а следващият казваше: Конгрегационен паж! или Пасквилен жезъл! Аз имах една наистина дълга реплика: Двуспортен университетски учен атлет! — Тя се разсмя при спомена. — Имаше едно момче, което дойде няколко пъти, обикновено крещеше за това, какъв жребец бил и колко се гордеел с размера на пениса си. „Осем инча! Измерих го! Дори публикувах снимки в Крейглист!“.