Том Перротта - Останалите

— Тези шибани момченца от „Харвард“ — каза Еги. — Винаги се фукат с нещо.

— Вярно е — призна Ох. — Цялата идея предполагаше, че изкупваме греховете на прекомерната гордост и себичност, но се конкурирахме дори за това. Имаше един друг младеж, който крещеше единствено: Аз съм най-големият възможен задник!

— Това е трудноизпълнимо — каза Кермит. — Особено в „Харвард“.

— Колко време участва в това? — попита Том.

— Няколко месеца — отвърна Ох. — Но можеш ли да продължиш с нещо такова? То просто не те води никъде, схващаш ли? След известно време се отегчаваш дори от болката.

— И какво се случи? Можеш ли просто да хвърлиш камшика и да се върнеш в училище?

— Накараха ме да пропусна една година. — Тя сви леко рамене, сякаш не си струваше да говори за това. — Доста покарах сноуборд.

— Но сега се върна?

— На хартия. Но всъщност не ходя на лекции. — Тя докосна мишената си. — В момента се интересувам повече от това. Изглежда ми доста добро попадение. Много по-социално и интелектуално стимулиращо. Мисля, че се нуждая точно от това.

— От повече секс и наркотици също — добави Еги и се подсмихна.

— Определено повече и от двете. — Ох изглеждаше леко притеснена. — Родителите ми не са много щастливи. Особено заради секса.

— Те никога не са — каза ѝ Кермит. — Но това е част от сделката. Трябва да се освободиш от удобствата на средната класа. Да намериш собствен път.

— Трудно е — каза тя. — Ние сме наистина задружно семейство.

— Не се майтапи — информира ги Еги. — Обадиха се снощи, докато се чукахме, и тя вдигна телефона.

— Ехо? Да си чувала за гласова поща? — възмути се Кермит.

— Така сме се споразумели — обясни Ох. — Мога да правя каквото си поискам, стига да отговарям на телефона. Те просто искат да знаят, че съм жива. Смятам, че им дължа поне това.

— Става дума за нещо повече. — Еги звучеше искрено раздразнен. — Те говориха около половин час, водиха голям засукан спор за морала и отговорността, и самоуважението.

Кермит изглеждаше заинтригуван.

— Докато се чукахте?

— Аха — измърмори Еги. — Беше много възбуждащо.

— Толкова ме вбесиха. — Ох отново се изчерви. — Не биха признали, че редовният секс е по-здравословен от това да се самонаранявам. Продължават да се опитват да поставят морално равенство между двете, което е нелепо.

— После — хубаво ме чуйте — тя ми подаде слушалката. — Еги се престори, че се застрелва в главата. — Накара ме да говоря с родителите ѝ. А аз съм гол и надървен. Невероятно.

— Те искаха да говорят с теб.

— Да, ама аз не исках да говоря с тях. Как смяташ, че се почувствах да бъда разпитван от хора, които никога не съм срещал — какво е истинското ми име, на колко съм години, практикувам ли безопасен секс с малкото им момиче? Накрая просто казах: „Вижте, вашето малко момиче е законно пълнолетно“, а те викат: „Знаем, но тя все още ни е дете и означава за нас повече от всеки на света“. Какво, по дяволите, се предполага, че трябваше да им кажа?

— Това е заради сестра ми — каза му Ох. — Все още не са го преодолели. Никой от нас не е.

— Няма значение — каза уморено Еги, — по времето, когато затвори телефона, дори не ми се чукаше. А не е лесно да ми причиниш това.

Ох го погледна строго.

— Доста бързо го преодоля.

— Ти беше много убедителна.

— А — каза Кермит. — Значи все пак имаме хепиенд?

— Два, ако трябва да сме точни. — Еги придоби самодоволно изражение. — Тя е страхотен учен атлет.

Том не беше изненадан от това — Босоногите се фукаха със сексуалните си геройства през цялото време — но не можеше да не се почувства обиден от името на Ох. В един по-смислен свят тя не би трябвало дори да говори с Еги, камо ли да си легне с него. Тя трябва да беше усетила симпатията му, защото се обърна към него с любопитно изражение.

— Ами ти? — попита го. — Поддържаш ли връзка със семейството ти?

— Не точно. Поне от известно време.

— Скарахте ли се?

— Просто се отдръпнахме.

— Знаят ли родителите ти, че си жив и здрав?

Том не знаеше как да отговори на този въпрос.

— Вероятно им дължа един имейл — промърмори той.

— Кой е на ред? — попита Еги Кермит.

Ох извади телефона си и го плъзна през масата.

— Трябва да им се обадиш — каза тя. — Обзалагам се, че искат да те чуят.

Нора си купи нова рокля за Свети Валентин и незабавно съжали за това. Не защо не изглеждаше добре, това изобщо не беше проблем. Роклята беше чудесна — синьо-сива комбинация от естествена и изкуствена коприна, без ръкави, с остро деколте и разкроена талия — и ѝ пасваше идеално. Дори на разсеяната светлина в пробната можеше да види колко ласкателна беше, начинът, по който подчертаваше елегантността на раменете ѝ и дължината на краката ѝ, бледата матова тъкан насочваше вниманието към тъмните ѝ очи и коса, към завидните ѝ скули, към добре оформената ѝ брадичка.