Том Перротта - Останалите

— Здравей, Шана — каза той в опит да бъде учтив, както би се отнесъл и към всеки друг. — Шана, нали?

Момичето не отговори, а и той не очакваше. Дори когато беше свободна от обета си, не бе много разговорлива. Тя просто впери поглед в него, сякаш се опитваше да прочете мислите му. Партньорката ѝ направи същото с Мелиса. „В погледа на по-голямата жена има нещо сурово — помисли Кевин, — някаква самодоволна нотка на осъждане.“

— Кучка — каза ѝ Мелиса. Звучеше ядосана и малко пияна. — Предупредих те за това.

По-възрастната наблюдателка поднесе цигарата към устните си, а бръчките около устата ѝ се очертаха, когато си дръпна. Тя издиша дима право в лицето на Мелиса в тънка презрителна струя.

— Казах ти да ме оставиш на спокойствие — продължи Мелиса. — Казах ти, нали?

— Мелиса. — Кевин постави ръка на рамото ѝ. — Не прави това.

Тя се отърси от докосването му.

— Тази кучка ме преследва. Това е третият път за една седмица. Писна ми.

— Всичко е наред — каза Кевин. — Нека просто си тръгнем.

— Не е наред. — Мелиса пристъпи към наблюдателите и ги разпъди като гълъби. — Махайте се! Разкарайте се оттук, мамка му! Оставете ни на мира!

Наблюдателките не отстъпиха, нито се впечатлиха от нецензурния израз. Те просто стояха спокойни и безизразни и смучеха цигарите си. Предполагаше се, че това трябва да ти напомня, че Бог гледа и следи и най-дребните ти действия — или поне Кевин бе чувал така — но ефектът беше просто дразнещ, като нещо, което някое малко дете прави, за да ти лази по нервите.

— Моля ви — каза Кевин, без да е сигурен дали на Мелиса, или на наблюдателките.

Мелиса се предаде първа. Тя тръсна глава с отвращение, извърна се от тях и направи колеблива стъпка към Кевин. Но спря, издаде остър гърлен звук, после се завъртя и се изплю в лицето на мъчителката си. Не се престори — не беше само звук без слюнка — а сочна ученическа храчка, която уцели жената право по бузата с ясно доловимо пльокване.

— Мелиса! — извика Кевин. — Исусе Христе!

Наблюдателката не трепна, дори не избърса разпенената плюнка, докато се стичаше по брадичката ѝ.

— Кучка! — каза отново Мелиса, но убеждението беше напуснало гласа ѝ. — Ти ме накара.

Извървяха останалата част от пътя в мълчание, вече не си държаха ръцете и полагаха всички усилия да игнорират придружителките си в бяло, които ги следваха толкова близо, че сякаш бяха една група, четирима приятели, излезли навън.

Наблюдателките спряха в началото на моравата пред къщата на Мелиса — те рядко нарушаваха частната собственост — но Кевин можеше да усети очите им върху гърба си, докато наближаваше предните стъпала. Мелиса спря до вратата и се пресегна към чантата си, ровейки за ключовете.

— Все още можем да го направим — каза му без всякакъв ентусиазъм. — Ако искаш.

— Не знам. — Кевин усещаше в гърдите си меланхолна тежест, сякаш бяха прескочили секса и бяха стигнали направо до разочарованието след него. — Ще възразиш ли, ако отложим?

Тя кимна, като че ли очакваше това, хвърляйки поглед към жените на тротоара.

— Мразя ги — каза. — Надявам се, че всички ще хванат рак.

Кевин не ѝ напомни, че неговата съпруга също беше една от тях, но тя си спомни сама.

— Съжалявам.

— Всичко е наред.

— Просто не разбирам защо трябва да съсипят и всичко за нас.

— Те смятат, че ни правят услуга.

Мелиса се разсмя тихо, сякаш това беше тяхна лична шега, после целуна Кевин целомъдрено по бузата.

— Обади ми се — каза му. — Не ме забравяй.

Наблюдателите чакаха на тротоара, лицата им бяха безизразни и търпеливи, с новозапалени цигари в ръка. Той се зачуди дали да не се отклони от пътя си — те обикновено не преследваха хората — но беше късно и бе уморен, така че си тръгнаха заедно. Усещаше известна лекота в стъпките им, докато вървяха редом с него, удовлетворени от добре свършената работа.

Нора Дърст не искаше да си признае, но „Спондж Боб“ вече не работеше. Вероятно това беше неизбежно — беше гледала някои епизоди толкова много пъти, че на практика ги знаеше наизуст — но това не улесни нещата. Шоуто беше ритуал, на който бе започнала да разчита, а тези дневни ритуали бяха почти всичко, което имаше.

От около година — последната им година заедно — Нора и семейството ѝ гледаха „Спондж Боб“ вечер точно преди лягане. Ерин беше твърде малка, за да разбере повечето от шегите, но брат ѝ Джереми, който беше с три години по-голям, истински мъж в детската градина — се взираше в телевизора с изумено изражение, като че ли пред очите му се разкриваше някакво чудо. Кикотеше се на почти всяка реплика, но когато наистина се отпуснеше, смехът експлодираше от устата му на високи викове, в които се примесваха равни части одобрение и смайване. От време на време — обикновено в отговор на акт на физическо насилие на екрана, когато телата се разтягаха, сплескваха, въртяха, изкривяваха, разчленяваха или хвърляха с висока скорост на невероятни разстояния — смехът го завладяваше напълно и той падаше от кушетката на пода, където блъскаше по килима, докато не успееше да се успокои.