Том Перротта - Останалите

Не след дълго си разработи изненадващо дълготрайна стратегия: позволяваше си да гледа „Спондж Боб“ два пъти на ден, веднъж сутринта и после отново вечерта, като всеки път записваше накратко по нещо за всеки епизод в тефтера си. Тази практика — започна да я усеща малко като религиозен ритуал — осигури структура и фокус на живота ѝ и ѝ помогна да не се чувства толкова загубена през цялото време.

Всичко на всичко епизодите бяха няколкостотин, което означаваше, че за една година тя изгледа всеки три или четири пъти. Нямаше проблем обаче, поне доскоро. Нора все още имаше за какво да пише след всяко гледане, по някой пресен спомен или наблюдение, предизвикано от това, което току-що беше видяла, дори след няколко от сериите, които бе започнала да не харесва.

През последните няколко месеца обаче нещо се беше променило из основи. Тя почти не се смееше на гротеските на Спондж Боб. Серии, които преди намираше за възхитителни, сега ѝ се струваха отчайващо тъжни. Тазсутрешният епизод например приличаше на някакъв вид алегория, горчив коментар на собственото ѝ страдание:

Днес беше танцовият конкурс, онзи, на който Сепия превзема тялото на Спондж Боб. За да направи това, той се покатерва в удобно кухата глава на Спондж Боб, а после издърпва ръцете и краката на Спондж Боб, така че да ги замести със своите. Да, осъзнавам, че крайниците на Спондж Боб могат да се регенерират, но това все пак е страховито. По време на състезанието Сепия получава спазъм и накрая тялото на Спондж Боб се мята на пода в агония. Публиката мисли, че това е много яко, и му дава първа награда. Каква метафора. Човекът, който страда най-много, печели. Не значи ли това, че и аз ще получа награда?

В сърцето си тя разбираше, че истинският проблем не е толкова шоуто, колкото чувството, че губи сина си отново, че той вече не е в стаята с нея. Имаше смисъл, разбира се: сега Джереми щеше да е на девет, вероятно вече нямаше да гледа „Спондж Боб“ с ентусиазъм. Където и да беше, той вече бе зает с друго, растеше без нея, заради което тя се чувстваше още по-самотна.

Това, което трябваше да направи, бе да пенсионира всички дивидита — да ги дари на библиотеката, да ги хвърли в боклука, каквото и да е — преди Спондж Боб и всичко, свързано с него, да отрови завинаги ума ѝ. Щеше да е по-лесно, ако имаше нещо, с което да го замести, някакво ново шоу, което да запълни празнината, но всеки път, когато опиташе да разбере от старите си приятели какво гледат момчетата им, жените просто я прегръщаха и казваха „О, скъпа“ с най-тихите и скръбните си гласове, сякаш не разбираха въпроса.

Преди обед Нора тръгна по дългия веломаршрут Мейпълтън-Роуздейл, отсечка от седемнайсет мили, която някога бе железопътна линия. Тя обичаше да кара колело там сутрин през седмицата, когато беше относително пусто и имаше основно големи хора, много от които пенсионери, излезли за безрадостно животоудължаващо упражнение. Нора си постави за цел да стои настрана през слънчевите следобеди в събота и неделя, когато мястото беше претъпкано със семейства на колела и ролери и когато гледката на малко момиче с твърде голяма каска или на намръщено дете, въртящо яростно педалите на колелото, екипирано с разнебитени помощни колелца, я караше да се привежда и да се задъхва на тревистата ивица по края на пътеката, все едно някой я беше ударил в стомаха.

Чувстваше се силна и блажено празна, докато се плъзгаше през свежия ноемврийски въздух, наслаждавайки се на приливите на слънчева топлина, сякаш филтрирана от надвесените дървета, които бяха вече предимно голи. Беше безплодният период на есента след Хелоуин, жълти и оранжеви листа осейваха земята заедно с многобройните зарязани опаковки от бонбони. Щеше да продължава да кара в студа, докато ѝ стигнеха силите, поне до първия голям снеговалеж. Това беше най-мъртвото време от годината, мътно и клаустрофобично, в страх от празниците и мрачните списъци. Тя се надяваше, че ще може да избяга за малко на Карибите или в Ню Мексико, на което и да е ярко и нереално място, само да можеше да намери някого, с когото да отиде и който да не я подлудява. Посети Маями сама миналата година и това се оказа грешка. Колкото и да обичаше усамотението и странните места, двете заедно не работеха добре, освобождаваха потоп от спомени и въпроси, които тя успяваше да държи под капак у дома.

Пътят беше повече или по-малко прав, широк колкото за една кола и с остаряваща настилка, който те водеше от точка А до точка Б без много церемонии. На теория човек можеше да се върне назад от всяка точка, но Нора или стигаше до средата — обръщаше в края на Мейпълтън за лесния кръгов маршрут от шестнайсет мили — или отиваше чак до крайната точка в Роуздейл за големия тур от 34 мили, дистанция, която вече изобщо не я обезкуражаваше. Ако пътят продължаваше и още десет мили, тя щеше да го следва до края, без да се оплаква.