Том Перротта - Останалите

Днес обаче Нора имаше неочакван посетител, първият от дълго време насам. Преподобният Джеймисън отби волвото си точно когато тя прибираше колелото в гаража и беше изненадана от това, колко е доволна да го види. Хората се отбиваха през цялото време, за да я видят, но преди шест месеца сякаш бе наложен някакъв статут на ограничение. Очевидно дори най-ужасните трагедии и хората, които бяха съсипали, след известно време се изхабяваха.

— Здравей — повика го тя, натискайки бутона за затваряне на автоматичната врата и после се спусна по алеята, за да го посрещне, със скованата походка на току-що слязъл от велосипеда колоездач, а кабарите на обувките ѝ потропваха по паважа. — Как си?

— Добре. — Преподобният се усмихна неубедително. Той беше дългурест угрижен мъж в дънки и особено омачкана бяла тениска от оксфорд, който потупваше крака си с плик от кафява хартия. — А ти?

— Не е зле. — Тя отметна кичур коса от очите си, после незабавно съжали за жеста, който разкри декоративната мрежа от розови следи, които шлемът беше оставил върху челото ѝ. — Предвид обстоятелствата.

Преподобният Джеймисън кимна мрачно, като че ли да потвърди всички неща, които трябваше да се вземат предвид.

— Имаш ли няколко минутки? — попита той.

— Сега ли? — попита тя и неочаквано си даде болезнена сметка за клина и потното си лице, както и за киселата миризма от напрежението, която несъмнено се процеждаше от гортексовия ѝ анорак. — Не съм в приличен вид.

Още докато го казваше, отдели момент да се почуди на устойчивостта на собствената си суета. Беше си помислила, че вече я е преодоляла — каква полза можеше да има от нея? — но очевидно бе твърде дълбоко вкоренен рефлекс, за да си отиде напълно.

— Не бързай — отвърна той. — Мога да изчакам тук, докато се оправиш.

Нора не можа да не се усмихне на абсурдността на предложението му. Преподобният Джеймисън седеше с нея през нощите, когато не беше на себе си от мъка, и ѝ правеше закуска, когато се събуждаше разрошена и разлигавена на кушетката в хола, във вчерашните си дрехи. Малко беше късно да се прави на невинна и скромна пред него.

— Влез вътре — каза му. — Ще отнеме само минута.

При други обстоятелства Нора може би щеше да сметне пристъпването под горещия душ, докато един доста привлекателен мъж, който не беше съпругът ѝ, я чака търпеливо долу, за двусмислено вълнуващо. Но преподобният Джеймисън беше твърде строг и всепоглъщащ, твърде скрит зад собствените си горчиви обсесии, за да бъде призован дори в най-несериозния романтичен сценарий.

Всъщност Нора дори не беше сигурна дали Мат Джеймисън още е преподобен. Той вече не проповядваше в Библейската църква на Цион, изглежда вече не правеше друго, освен да разследва и да разпространява онзи ужасен бюлетин, който го беше превърнал в парий. От онова, което чуваше, жена му и децата му го бяха изоставали, приятелите му вече не му говореха, а понякога абсолютно непознати смятаха за необходимо да му ударят един в лицето.

Тя беше доста сигурна, че той си го заслужава, но все още имаше слабост към мъжа, който някога бе, онзи, който ѝ беше помогнал да премине през най-черните часове в живота. От всички самопровъзгласили се духовни съветници, които ѝ се бяха натрапвали след четиринайсети октомври, Мат Джеймисън беше единственият, когото бе в състояние да изтърпи за повече от пет минути.

Първоначално го отхвърли, както отхвърляше и всички останали. Нора не беше религиозна и не можеше да разбере защо всеки свещеник, игумен и ню ейдж мошеник в радиус от петдесет мили около Мейпълтън смяташе, че има правото да се намеси в нещастието ѝ, и приемаше, че тя ще намери успокоение да чуе, че онова, което ѝ се е случило — унищожението на цялото ѝ семейство, за да бъдем точни — е част от Божествения план или прелюдия към славната им среща в небесата на някаква неизвестна бъдеща дата. Монсиньорът на „Богородица на тъгата“ дори се опита да я убеди, че нейното страдание не е чак толкова уникално, че тя в действителност не е по-различна от една негова енориашка, жена, която бе загубила съпруга си и трите си деца в катастрофа и все пак успяваше да живее доста щастлив и продуктивен живот.

— Рано или късно, всички губим обичните си хора — каза ѝ той. — Всички трябва да страдаме, всеки един от нас. Стоях до нея, докато тя гледаше четирите ковчега да потъват в земята.

„Значи е късметлийка! — искаше да изкрещи Нора. — Тя поне знае къде са!“ Но си задържа езика зад зъбите, разбирайки колко нечовешки ще прозвучи да нарича подобна жена късметлийка.