Том Перротта - Останалите

Те се виждаха доста, когато децата бяха малки, на площадки и на училищни събития, на спагети вечери. Никога не станаха близки — никога не се социализираха, не си разменяха нещо повече от обичайните празни приказки — но между тях винаги останаха малката тайна, споменът за лятната вечер, съзнанието за един път, по който не бяха поели.

В края на краищата той ѝ купи три питиета, първото, за да изчисти дълга си, второто, защото беше забравил колко лесно е да се говори с нея, и третото, защото му харесваше да усеща натиска на крака ѝ върху неговия, докато преглъщаше бърбъна си, което и беше причината да се забърка в беда предишния път.

— Има ли новини от Том? — попита тя.

— Само един имейл преди няколко месеца. Не казваше много.

— Къде е сега?

— Не съм съвсем сигурен. Някъде по Западния бряг, мисля.

— Но е добре?

— Така изглежда.

— Чух за Холи Уейн — каза тя. — Какъв ужас!

Кевин поклати глава.

— Не знам какво, по дяволите, си е мислил синът ми.

Лицето на Мелиса се замъгли от майчина тревога.

— Сега е трудно да си млад. За нас беше различно, знаеш ли? Беше като Златната епоха, а ние просто не го разбирахме.

Кевин искаше да ѝ възрази просто заради принципа, защото беше доста сигурен, че повечето хора смятат собствената си младост за нещо като златна епоха, но в този случай тя имаше право.

— Ами Бриана? — попита той. — Как се справя тя?

— Добре. — Мелиса звучеше така, сякаш се опитва да се убеди сама. — Или поне по-добре от миналата година. Сега има приятел.

— Това е хубаво.

Мелиса сви рамене.

— Срещнаха се през лятото. Някаква мрежа за оцеляване. Седят си и си разказват колко са тъжни.

При предишната им среща в „Карпе Дием“ — нощта, в която накрая се прибраха заедно — Мелиса говори много за своя развод, който се бе превърнал в малък местен скандал. След почти двайсет години брак, Боб я беше зарязал заради по-млада жена, която срещнал на работата. По това време Мелиса беше в началото на четирийсетте си години, но за нея било като края на живота ѝ, сякаш била изоставена като някаква очукана стара кола край магистралата.

Извън алкохола, основното, което я спираше да продължи, бе омразата към жената, която бе откраднала съпруга ѝ. Джини беше на двайсет и осем, слаба, атлетична жена, която работеше като асистентка на Боб. Ожениха се скоро след като разводът приключи и се опитаха да създадат семейство. Очевидно имаха проблеми със забременяването, но Мелиса не изпитваше утеха от това. Самата мисъл за Боб, който иска деца от друга жена, беше вбесяваща. Това, което правеше всичко още по-оскърбително, бе, че нейните деца всъщност харесваха Джини. Бяха повече от щастливи да наричат баща си измамно копеле , но всичко, което казваха за новата му жена, беше, че е наистина готина . Сякаш за да докаже правотата им, Джини направи многобройни опити да изглади нещата с Мелиса, написа ѝ няколко писма, в които се извиняваше за болката, която ѝ е причинила, и я молеше за прошка.

— Аз просто исках да си я мразя на спокойствие — каза му Мелиса. — А тя не ме остави да направя дори това.

Яростта на Мелиса била толкова чиста, че основната ѝ мисъл на четиринайсети октомври — след като се уверила, че децата ѝ са в безопасност — била дива, неизречена надежда Джини да е сред жертвите, проблематичното ѝ съществуване просто да бъде изтрито от света. Боб щял да страда също като нея; сметките им щели да са уредени. При тези обстоятелства дори би било възможно да възстановят част от изгубеното.

— Можеш ли да си представиш — попита тя Кевин, — колко бях жлъчна.

— На всички им минаваха подобни мисли — напомни ѝ Кевин. — Просто повечето от нас не биха си го признали.

Разбира се, не изчезнала Джини, а Боб, докато се возел в асансьора на един паркинг близо до офиса си. През този ден имало сривове в телефонните услуги и интернета и Мелиса открила, че той липсва чак към девет вечерта, когато самата Джини ѝ се обадила, за да ѝ съобщи новината. Звучала объркана и зашеметена, сякаш някой току-що я бил събудил от дълга следобедна дрямка.

— Боби го няма — повтаряла непрекъснато. — Боби го няма.

— И знаеш ли какво ѝ казах? — Мелиса беше затворила очи, сякаш се опитваше да забрави спомена. — Казах ѝ: добре, сега знаеш какво е чувството.

Годините бяха променили някои неща, но не и други. Луничките на Мелиса бяха избледнели, а косата ѝ вече не беше червена. Лицето ѝ беше по-пълно, фигурата ѝ не беше толкова очертана. Но гласът и очите ѝ бяха същите. Все едно момичето, което познаваше, бе погълнато в тялото на жена на средна възраст. Беше Мелиса и не беше Мелиса.