Рон Хаббард - Черно сътворение

Хелър викна:

— Как смееш!

Пияният се огледа. Спъна се и се запъти към един по-отдалечен изход. Мина през стоманена въртяща се врата.

Хелър извади от джоба си монета и също мина през вратата. Приближи се до бастуна и го вдигна. Върна се и го подаде на мис Симънс.

— В неделя е доста запустяло — каза той. — Не е безопасно да се движите сама.

— Уистър — презрително каза мис Симънс.

— Може би трябва да ви изпратя — каза непоправимо любезният и учтив имперски офицер.

— Не бой се, Уистър, нищо няма да ми стане — язвително каза мис Симънс. — По цяла седмица работя сред гъмжило от хора. По цяла седмица съм заобиколена с тълпи студенти. Днес часът свърши по-рано и за пръв път от месеци насам имам възможност да се разходя сама до вкъщи. И кой ми се появява? ТИ!

— Съжалявам — каза Хелър, — просто не мисля, че е безопасно за една жена да се разхожда сама в този град. Особено днес, когато има толкова малко хора. Този мъж преди малко…

— Живяла съм в Ню Йорк години наред, Уистър. Напълно съм способна да се грижа сама за себе си. Нищо не може да ми се случи!

— Често ли ви се случва да се разхождате сама? — попита Хелър.

— Нямам възможност, Уистър. Винаги наоколо има студенти. Ако обичаш, Уистър, остави ме на мира. Ще се разходя, никой не може да ми попречи, дори ти. Иди някъде и си играй с твоите атомни бомби.

Пристигна влак. Вратите се отвориха. Тя рязко му обърна гръб и се качи във вагона. Уистър продължи напред, подмина няколко вагона и се качи, провирайки ръка между автоматичните врати в последния момент, преди да се затворят. Влакът потегли и набра скорост.

Опитвах се да разбера какво смята да прави. Живееше само на няколко пресечки от спирката, на която току-що двамата се качиха. Тя определено бе решила да му попречи да изкара диплома. Ако се отървеше от нея, щеше само да спечели. В учебниците на Апарата ситуацията щеше да се разреши точно по този начин. Нима веднага след като бях намерил един истински съюзник в нейно лице, щях да го изгубя?

Влакът-совалка спря на Гранд Сентръл. Хелър не изпускаше от поглед мис Симънс, която лесно се забелязваше през прозрачните врати между вагоните. Тя слезе.

Хелър също.

Мис Симънс вероятно не го видя. Тя тръгна към спирката, откъдето се хващаше влакът за Лексингтън Авеню. Хелър я следваше от разстояние.

Тя стигна до платформата на спирката за Лексингтън Авеню, което беше към края на града.

Мина в началото на платформата, където спираше първият вагон.

Спря се, облегната на бастуна си и зачака следващия експрес.

Млад мъж с червена барета тръгна към нея. Хелър направи няколко крачки напред, но спря. Младежът изглеждаше спретнат и почтен. Носеше бяла тениска, на която пишеше: „Доброволна обществена охрана“.

Обърна се към мис Симънс:

— Мис — каза той учтиво, — не бива да се возите в предните или задните вагони на влака, особено в неделя. Качете се в централните, където има повече хора. Днес гъмжи от престъпници и убийци.

Мис Симънс му обърна гръб.

— Остави ме на мира.

Доброволецът се отдалечи по платформата. Вероятно е усетил по някакъв начин, че Хелър е чул разговора. Като минаваше край него, му каза:

— Изнасилвания колкото си искаш, и пак не вземат от дума.

Появи се експресът, спря с пищене на спирачките и вратите се отвориха с металически звук. Мис Симънс се качи в първия вагон. Хелър се качи някъде по средата. Вратите се затвориха и те потеглиха с висока скорост. Един пияница здравеняк огледа Хелър от глава до пети. Хелър извади от чантата си инженерските си ръкавици и ги навлече. Жестът бе ефектен. Здравенякът веднага се затътри със залитане към следващия вагон.

Една след друга се редяха спирките с белите си тухлени стени. Препускаха, препускаха, препускаха с много голяма скорост през тъмните тунели, тътенът отекваше. На всяка спирка, а те бяха нарядко, Хелър се повдигаше, поглеждаше дали мис Симънс не се готви да слиза и пак сядаше.

След много дълго време на табелите отстрани на тунела се появи:

„Уудлон“

Мис Симънс слезе. Хелър изчака до последния момент и също слезе. Мис Симънс бе изчезнала нагоре по стълбите.

След малко Хелър излезе на дневна светлина. Мис Симънс крачеше на север. Той изчака малко. Погледна небето. Бяха надвиснали облаци. Вятърът гонеше хартии и боклуци по пътищата.

В този момент осъзнах какво възнамеряваше да прави: вероятно бе прочел един от наръчниците по разузнаване — онзи, в който пишеше как да се проследи руски шпионин. И сега просто тренираше. Не беше чел наръчниците на Апарата, затова нямаше как да знае, че трябва просто да убие мис Симънс. След като разбрах какво ще прави, почувствах се много по-спокоен. В крайна сметка, мис Симънс не бе в опасност и аз все още си имах съюзник.