Рон Хаббард - Черно сътворение

В събота, обаче, не беше така. Бум-бум бе изчезнал някъде, говореха за някакви упражнения. А Хелър се яви в зала за „изпити“, за да определят по резултатите от тестовете по кои предмети ще има индивидуални занимания.

Бях се успал и като върнах записа, не обърнах внимание на бързото движение на химикала, докато правеше тестовете. Той винаги се фука. Направо превъртях записа до интервюто, което имаше с някакъв заместник-декан.

— Агнес — викна заместник-деканът през рамо. — Сигурна ли си, че машината за оценки е на поправка?

Отговори му глас:

— Да, господин Бош. Цяла сутрин не работи добре.

Господин Бош, млад мъж с подвижни очи, прокара ръка през купчината тестове, след това погледна Хелър.

— Тук трябва да има някаква грешка. В дипломата ти пише, че имаш успех среден три, а тук на изпитите изкара шестици.

В очите му се появи суров блясък.

— Тук има нещо странно, Уистър.

— Нали знаете, понякога се случва да ходиш с дъщерята на не когото трябва — каза Хелър.

Господин Бош се изправи на стола си, а после разцъфна в усмивка.

— О, да, да. Трябваше да се сетя. Много често явление!

Като се хилеше на себе си, прибра тестовете и им постави надпис: „Да се снимат за студентско досие“.

— Е, добре, Уистър, мога само да кажа, че прескочи трапа. Тук няма нищо, за което да се нуждаеш от индивидуално обучение, затова просто ще отбележим, че всички изисквания за приемане са изпълнени. Става ли?

— Много ви благодаря — каза Хелър.

Господин Бош се наведе напред и прошепна:

— Кажи ми, просто от любопитство, стана ли работата с нея или не?

Хелър също се наведе и прошепна:

— Е, тук съм направо за четвъртата година, нали така?

Господин Бош избухна в луд смях.

— Знаех си! Знаех си! О, страхотно!

И стисна ръката на Хелър със страхотно приятелско чувство. И това беше.

Имаше нещо в отношението на Бош, което ме подразни. Може би начинът, по който сияйно се усмихваше на Хелър. Нямаше нищо толкова забележително в това, че Хелър издържа изпитите — разполагаше с няколко дни и няколко дълги вечери във фоайето, за да си научи предметите. За него това трябва да е било нещо като етнологическо проучване относно това как примитивните гледат на нещата. Нямаше нищо забележително един завършил висше образование боен инженер от Волтарианския Флот да вземе няколко лигави бебешки изпити от рода на смахнатата квантова механика. Наистина се ядосах. Вярата ми в земните се разклати — не че някога съм вярвал особено. Само глупости.

Походих малко из двора. Две от децата беряха грозде и аз ги обвиних, че ядат повече, отколкото берат и след като ги разплаках хубавата, ги ритнах, и се почувствах по-добре.

Повиках шофьора на такси и го попитах кога, по дяволите, ще ми достави Утанч, а той ми каза, че всичко се движело по график. Почувствах се много по-добре. Това, че всяка вечер гледах как този „бибипец“ Хелър го чакат в стаята му страхотни жени, ми действаше по-зле, отколкото си признавах. А това, че никога не виждах какво прави с тях, правеше нещата още по-зле! Понякога въображението на човек се бунтува!

Само възможността за скорошното пристигане на Утанч ми даде сила да се върна и да видя какво става около Хелър. Но той само си бягаше по една алея, облечен в анцуг. Даже не бягаше за време. Спря и погледа тренировките на един футболен отбор, но явно му омръзна и продължи да бяга. Как може някой просто да си бяга цели два часа? За какво мислят тези хора?

Излязох навън и след дълги опити най-после се свързах по телефона с директора на строежа на болницата, който каза, че основите са почти изкопани, имат готовност да прекарат водата, електричеството и канализацията и утре ще наливат основите. Нямаше за какво да се заям, освен за това, че е бил на строителната площадка, докато аз се опитвах да го открия по телефона.

Вече бе станало късно вечерта по турско време. Имаше някакво очарование да наблюдавам Хелър. Отчаяно жадувах да настъпи момента, когато ще го видя свит на кълбо, за предпочитане в агония от болка, и ще го видя как умира. И все пак, докато не разполагах с кодовата хартия, той стискаше живота ми в безотговорните си груби ръце. Тъй че пак се залепих за екрана и започнах да следя какво става в момента.

Хелър слизаше с асансьора. Беше облечен в черен официален костюм, но нямаше нищо официално в начина, по който се държеше.

От асансьора се втурна право в офиса на Вантаджо.

— Тука е! Тука е! Колата, която искам, е тука!

Вантаджо бе в смокинг, очевидно готов за големия приток на клиенти в съботната вечер.